Тиноо. Тя му даде единствения правилен съвет: да се скрие там, докъдето не достигат куршумите, и да изчака, докато цялата тази Секигахара[31] приключи. Няма да продължи дълго. Черногвардейците гърмяха през прозорците, напосоки в мрака, ей така, в празното пространство, за сметка на това целият артел сияеше със светлините си и представляваше отлична мишена. В суматохата никой не се бе сетил да изключи осветлението. Тук-там се търкаляха трупове. Фандорин се спря край единия и се навъси. Беше Джики. Ризата му бе разкъсана на гърдите, кобурът беше празен. Главата му бе извърната на една страна, на тила му имаше вертикална кървава вдлъбнатина. Някой бе сграбчил кавказеца за гърлото и му бе смазал черепа в ъгъла. Не беше трудно човек да се досети кой. Явно грузинецът се бе разсеял, когато започна стрелбата, и осъденият не беше изпуснал този шанс...
Господин Невски си е сбъркал амплоато, помисли мрачно Ераст Петрович. Трябваше да играе не герой-любовник, а шмекер от китайския театър. Впрочем този хуалян нямаше къде да се дене от обстрелваната къща. Ако го видят своите, ще го застрелят, червените също няма да го пощадят. Да върви при Акума[32] , да оставим шмекера на собствената му карма.
Горе беше многолюдно. Основната част от бойците се бе струпала тук, изоставяйки първия етаж. Съдейки по стрелбата и виковете, червените вече бяха проникнали там, при това на няколко места едновременно.
Воля сновеше от стая в стая и казваше на стрелците:
- Сбогом, братя! Помнете: по-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене Сбогом... Помнете... Сбогом... Помнете...
С дългия си шлифер и прошарената брада той приличаше на призрака на бащата на Хамлет. И думите му са подобни, помисли си Ераст Петрович: „Прощавай! Сбогом! И не ме забравяй[33] !"
След длъгнестия и хилав Воля предано вървеше Рисчето.
- Наведи се, Арон, наведи се! - повтаряше тя, когато той минаваше край поредния прозорец.
- Толкова е невнимателен, изобщо не се пази - каза тя, когато срещна погледа на Фандорин. - Знаете ли, винаги съм мечтала за това. Че ще бъдем заедно с него до края.
- Вие го обичате - учуди се Ераст Петрович (всъщност можеше да го издедуктира и по-рано).
Момичето отговори простичко:
- Обичам го.
- Почакайте, нали казвахте, че сега не е време за любов? Това прозвуча още по-глупаво.
- Той има нужда от мен. Той самият не го осъзнава, но аз съм му много нужна. Без мен е загубен - отвърна Рисчето, сякаш се оправдаваше.
Фандорин може и да не разбираше много от женска психология, но за сметка на това отлично познаваше мъжете. Но той спести на девойката това, че хората като Воля нямат нужда от никого. Те са вечни единаци.
Неясно защо Ераст Петрович продължаваше да върви след артелчика и спътницата му. Може би защото те се движеха бавно и той с неговия бастун не изоставаше от тях.
Един куршум проби вратата и обсипа с трески него и Рисчето. Момичето разсеяно обърса бузата си.
- Знаете ли на колко години е Арон?
- Предполагам, че е над петдесет.
- На тридесет и седем. Седемнадесет от тях е прекарал в затвора, на каторга и в изгнание, а там се остарява два пъти по-бързо. Представяте ли си? Той е най-свободният човек на света, а през половината му живот са го държали в клетка.
Изведнъж обстрелът на сградата утихна.
- Анархия, предавайте се! - сега гласът с рупора звучеше някъде отдолу. - Песента ви е изпята ! Първият етаж е наш! Трябва ни само Арон Воля! Останалите няма да ги пипнем!
На втория етаж в отговор завикаха различни неща. На места: „А нещо по-сочно не щеш ли?", а на други: „Предаваме се, предаваме се, не стреляйте!"
Воля се обърна към Рисчето.
- Никого няма да карам насила. Тяхна си работа. Който иска да живее на колене - нека живее. Но мен повече няма да ме напъхат в клетка. Отивам горе на тавана. Ще стрелям, докато имам патрони!
Той измъкна маузера от кобура и хукна към стълбището.
- Идвам с теб! - хвърли се след него Рисчето.
Из стаите вървеше препирня между оцелелите - да се предадат или да се бият. Никой не стреляше.
- Ей, почакайте!
Ераст Петрович също се насочи към стълбището, но сега онези двамата се движеха бързо, не можеше да ги догони.
Прескачайки през едно стъпало, Воля се качи до площадката между етажите, огледа се за Рисчето, която го настигаше.