Или пък с нещо друго? Направо се колебая. Доста се чудя...
Невски правеше физиономии, правеше се на замислен, протакаше - наслаждаваше се на мига.
- Не! Решено е! Вие сте благороден идалго и имате правото да загинете от меч!
Взе от масата георгиевска наградна сабя със златен ефес, оголи острието. По полираната му повърхност светнаха отблясъци.
- О, мой заветен меч и истински побратим,
във преизподнята прати злодея!
Фандорин се замисли дали да не се опита да докопа този шут с бастуна. Не, нямаше смисъл и да опитва. Нямаше да се получи силен и бърз удар, а не му се щеше да изглежда жалък. По-добре бе да умре без излишна суетня.
Невски явно бе учил сценична фехтовка. Той описа с острието няколко странни, изящно усукани фигури във въздуха, след това направи напад - Ераст Петрович инстинктивно се отдръпна встрани, иначе острието щеше да го прободе в гърдите. После отстъпи назад. Опря се с гръб в един от шкафовете.
Актьорът злорадо се ухили:
- Аха, все пак не сте от камък. Не ви се мре. Но ще се наложи, няма къде да се денете. Сега бавно и с удоволствие ще ви прикова към дървото. Като пеперуда от колекция, с игла през коремчето.
Той смъкна острието по-надолу, на нивото на корема. Натисна. Остра болка прониза тялото на Фандорин, а Невски отгоре на всичкото леко завъртя ефеса, разширявайки раната.
- Нали няма да бързаме? Толкова е приятно!
С юмрук няма да мога да го стигна, мислеше си Фандорин. С крак бих могъл да го докопам, но как да вдигна този крак. Трябва да стоя и да не мърдам. И най-вече - да не простена, да не се развикам. Преодоляването на болката - това е една от радостите на самурая.
Проблемът бе, че не само го болеше. В корема си усещаше още нещо - някакво странно потрепване, сякаш там наистина пърхаше пеперудка. Ераст Петрович престана да обръща внимание на дрънкането на този сяожън[34] , започна да се вслушва в себе си.
Нима.... Нима това е тя? Ето къде се е криела!
Разбира се, къде другаде да бъде? Хара[35] - това е вместилището на жизнената сила. Когато самураят иска да я пусне на свобода, той си разпорва корема. Стоманеното пробождане събуди енергията Ки. Тя се надига!
Вътре в него струеше енергия, която всеки миг се усилваше. Болка повече нямаше, само звънтяща вибрация, изпълваща цялото му същество.
Фандорин радостно се изсмя и сграбчи острието с ръка. Не беше остро - кой точи парадна сабя?
Невски млъкна. Удивено вдигна вежди. Опита се да забие острието, но то не помръдна и на йота. Пробва да го дръпне към себе си - също не стана.
- Що за фокуси... - промърмори той.
И изведнъж пусна ефеса. Отскочи към отсрещната стена, която също бе изцяло заета от рафтове. Измъкна пистолет.
- По дяволите! Пукни просто от куршум!
На Ераст Петрович му се струваше, че движенията на врага са странно забавени: Невски плавно се отдалечава, дълго вади оръжието от джоба, „браунингът" се закача за плата, бавно се освобождава. Можеше с лекота да избие пистолета от ръката му или да събори несръчния злодей на земята. Но не му се бързаше. Затъжилото се по скоростта тяло имаше нужда от силни усещания.
Ето, Невски насочи дулото, целейки се право в челото му. Фандорин не помръдна, само се усмихваше. По корема го гъделичкаше струйката стичаща се кръв. Приятно му беше. Цялата карада искреше от живот, сякаш мехурчетата на току-що налято шампанско.
„Браунингът" изплю огнено жило. Главата на Фандорин сякаш от само себе си се люшна встрани. Куршумът с хрущене се заби в дървото.
Ръцете също действаха без команда, бързо и синхронизирано.
Лявата завъртя сабята с ефеса към него, с подхвърляне. Дясната я подхвана и я метна кратко и точно.
Отекна още един изстрел. Вторият куршум профуча на милиметър от ухото на Фандорин.
И пистолетът изтрополи на пода.
Невски хвърляше коси погледи надолу, сякаш искаше да види там нещо, но не можеше. Имаше какво да се види. Сабята бе пробила гърлото на актьора и до половината се бе заклещила във вратата на шкафа.
- И кой от нас е п-пеперудата? - попита Ераст Петрович.
Ръцете на умиращия се вкопчиха в сабята и се отпуснаха. Очите му се затвориха. Тялото омекна, но остана да виси.
Фандорин дори не гледаше мъртвеца. Стисна няколко пъти пръсти. Приклекна и подскочи - първо не много високо, след това още веднъж, на около метър и половина.
Удари с юмрук по края на масата. Краката поддадоха, плотът се кривна, от него със звън се изтърколиха сребърните чаши, свещниците и други блестящи дрънкулки.