- Е-ето така - каза Ераст Петрович на енергията Ки. -Повече не си п-прави шегички.
Пак заеквам, проумя изведнъж той. Не може ли да е без инвалидност, а? Добре де, по-приятно е да заекваш с енергията Ки, отколкото да пееш като славей в инвалидна количка.
Той надникна през вратата. Ослуша се. В далечината някой командваше:
- Претърсете всички помещения! Къде са пазили награбеното? Да се сложат постови! Воля намерихте ли?
Стъпвайки леко и безшумно, Фандорин тръгна по коридора, надникна иззад ъгъла.
Командирът беше някакъв дребен тип с пищни мустаци и кожена фуражка с червена звезда. Навсякъде имаше хора - събираха захвърленото оръжие, влачеха труповете, оглеждаха стаите. Всяка минута щяха да стигнат до пристройката.
Ераст Петрович нямаше никакво намерение да ги чака.
Влезе в първата срещната врата, отвори прозореца и без много да му мисли, прескочи през перваза в мрака.
Ех, че хубаво
ЧЕРВЕНАТА ПРАВДА
Вечека и Чеквалап
Край оградата на голямата богаташка къща на Поварская спря „извозтрудещ се", както сега наричаха файтонджиите. Обърна се към пътника и се прекръсти.
- Ето я бившата къща на граф Сологуб. Господи, вече не мислех, че ще стигна жив.
- Да, весело живеете вие, московчаните - каза пътникът, млад военен, скачайки на тротоара.
Беше на зазоряване, полумрак, но през изминалата нощ градът не беше спал. На няколко места едновременно имаше интензивни престрелки, нанякъде профучаваха камиони, пълни с въоръжени хора, а докато минаваха по „Самотьочная улица", по паважа с отмерено стакато рикошира картечен откос.
- На. Както се разбрахме.
Военният, без да гледа, подаде банкнота на кочияша. Онзи внимателно огледа клиента, спирайки поглед на следите от отпраните пагони.
- Още сто рубли викам да дадеш. Бая страх брах.
- Аха. Може би и панталон и ботуши да ти дам. Уговорката си е уговорка.
Младият мъж - висок, със светла коса, стегнат - взе пътната си чанта от седалката.
- Внимавай, ваше благородие - кочияшът присви очи. - Тук сега знаеш ли какво е? ЧеКа - той посочи с глава часовоя пред широко отворената порта. - Ей сега ще кажа, че си водил вражески разговори. Аз съм пролетарий, имам доверието на властта.
- Говно си ти, а не пролетарий. Нищо няма да получиш.
Блондинът си прибра парите обратно в джоба.
Файтонджията отвори уста - понечи да кресне, но погледна още по-внимателно и размисли. В лицето на младежа се забелязваше някакво не много разбираемо, но тревожно противоречие. Ярките му като метличина очи уж гледаха весело, но край устата имаше твърда, сурова бръчка, на слепоочието му се белееше кос белег, а изпод якичката му се подаваше още един - неравен. Много вероятно бе военният да не е чак толкова млад.
Извозтрудещият се изпсува шепнешком и шибна крантата, а пътникът наложи фуражката, която досега държеше в ръка, и се оказа, че не е никакво благородие, а червен командир - на околожката се мъдреше платнена алена звезда. Той отиде до постовия и с попрегракнал, привикнал да командва глас, попита:
- Как да намеря другаря Орлов?
- Минавай, вътре ще ти кажат.
- И няма да ми поискаш документите? - учуди се военният.
- Защо ми е притрябвало? - постовият се прозя. - При нас странични хора не идват.
Червеният командир поклати глава и тръгна през широкия двор, притиснат от двете страни от крилата на сградата. От едното, дясното, изведнъж се изсипаха хора с винтовки. Първият, явно началникът, крещеше, обръщайки се:
- Другари, повече коли няма ! Ще трябва на бегом! Размърдайте се, мамка ви!
Групата изтропа край него. Лицата на всички бяха навъсени, уморени.
- Нещо не виждам никаква Наташа - промърмори русият, изпращайки ги с поглед. Учителят по словесност в гимназията им бе разказвал, че имението на Поварская всъщност е къщата на графовете Ростови от романа „Война и мир".
Сега на вратата беше прикована накриво дървена табела, а на нея с бяла боя, също накриво, бе написано: „Общо-руска извънредна комисия по борба с контрареволюцията, спекулацията и саботажа".
Щом влезе във вестибюла, посетителят се намръщи. Тук също нямаше ред. До масата с табелка „Дежурен" се блъскаше тълпа, всички говореха един през друг, а измъчен човек с разкопчана куртка се бранеше, махайки с ръка, и прегракнало крещеше в телефонната слушалка:
- Подкреплението ли? Преди половин час потегли... Откъде да знам къде е?