- Не - отвърна той, като неясно защо започна да размотава горната част на вързопа.
- Какво „не", извинете? - отново не мирясваше лелята, без да дочака продължение.
- Не съм китаец, японец съм. И това не е манифактура. Той отметна единия край на кожата, разтвори сукното под нея и в процепа се показа бяло лице с бяла коса и грижливо подстригани черни мустачки. Беше неподвижно, клепачите бяха скръбно склопени.
- Труп! - изпищя момичето и се сви от страх на седалката. Попът се прекръсти, Яша Черни избълва нещо нечленоразделно, а лелката така писна, че морякът се събуди и скочи, но нищо не разбра - отгоре не се виждаше нищо.
- Не е труп, това е моят господар. Той спи - каза строго японецът, като обърса челото на странния си спътник с кърпичка.
- Стига бе. Лорд Рутвен[5] направо!
Маса знаеше кой е лорд Рутвен. Кюкецуки от стар английски роман. Кюкецуки - това е същество от отвъдния свят. Денем спи, а нощем пие човешка кръв.
Момчето не предполагаше колко близо до истината е догадката му. Господарят му наистина спеше. И наистина днес бе обядвал с човешка кръв.
Последната порция от хранителния разтвор по рецептата на професор Киричевски вчера свърши и в цяла Самара не се бе намерила и капка от основната съставка, мазнина от треска. Затова Маса напои господаря си със собствената си кръв, като забърка в нея малко брашно.
Най-първият професор, още в проклетия град Баку, бе казал: „Раненият има гълтателен рефлекс, което значи, че няма да умре веднага. Ще живее още месец или два. Ако това може да се нарече живот".
Това бе казано през юли четиринадесета година, а сега бе март осемнадесета и господарят все още беше жив. Ако това можеше да се нарече живот.
Куршумът бе пробил горната дясна част на черепа. Единственото, което беше спасило господаря, бе малкият калибър на револвера. Оръжието бе подарено на убиеца от жена, която обичаше господаря. Маса все не можеше да проумее какво беше това: милосърдие на кармата или злата й подигравка. Можеше онзи акунин[6] да се бе възползвал от обичайния си четиридесет и пети и господарят да беше умрял веднага, а не да пропадне в черна яма, откъдето сега нямаше измъкване.
- В този случай всичко е поразително - бе казал светилото на неврохирургията Киричевски вече в московската клиника месеци по-късно. - Господин Фандорин не умира, но и не живее. За щастие съвременната наука не знае много за устройството на мозъка.
- Защо „за щастие"? - попита тогава Маса. И сенсеят, този мъдър човек, отговори:
- Защото когато няма сигурно знание, остава надеждата да се случи чудо. За мозъка се знае, че той живее по някакви негови си закони и може самопроизволно да дублира функционалните си канали. Вместо разрушените могат да се образуват нови, обходни. Доколкото разбирам, пациентът е бил човек с феноменална мозъчна активност и моторика? Такива хора по-често излизат от кома - но пък след тези обнадеждаващи думи сенсеят допълни: - Но дори в такива случаи след толкова тежка травма на десния преден дял съвзелият се обикновено остава идиот.
След това имаше още много професори. Всички те казваха различни неща. Миналата есен, когато покрай революцията стана съвсем зле с лекарствата, Маса се беше запитал: дали да не престане да измъчва това бедно тяло, в което не беше останала и капка душа? Едно стисване с пръстите и всичко ще свърши. Господарят със сигурност би поискал от него да го стори, ако можеше да говори. От друга страна, ако той можеше да говори, за какво щеше да му е на Маса да стиска пръсти?
В най-горчивия момент на терзанията на Маса Кири-сенсей (така японецът за краткост мислено наричаше Киричевски) му разказа, че във волжския град Самара имало някакъв китайски целител, господин Чан, който постигал невероятни резултати с обгаряне и забиване на някакви хитроумни игли. Колега от тамошната военна болница бил писал на професора, че китаецът върнал в съзнание ранен от шрапнел в черепа още край Перемишъл през петнадесета година. Вярно, че всички интелектуални функции били нарушени, но човекът ходел, ядял и реагирал на прости команди.
Маса опита да си представи как господарят му реагира на прости команди - не стана. Той никога не се бе подчинявал на прости команди. Но все пак японецът бе тръгнал на път. Тогава все още имаше влакове и до гарата дори можеше да се поръча линейка със санитари.
През онези пет месеца, които прекараха в Самара, страната се разпадна с невероятна скорост, обзета от някаква неистова лудост, сякаш хиляда години само беше чакала повод да се сгромоляса на пух и прах. Маса не харесваше революцията - по една простичка причина: грижата за инвалид в такива времена стана първо тежка, а след това съвсем невъзможна. Парите стремително се обезценяваха, всички стоки изчезнаха, за лекарствата да не говорим, ред нямаше в нищо. Най-обидното бе, че сеансите на сенсей Чан даваха резултат. Лорд Рутвен ли? Хлапакът да беше видял господаря преди Самара. Беше хилав, блед, като египетска мумия. А от иглите и горящите билки на китайския знахар той се закръгли, порозовя - стана направо Момотаро, прасковеното момче от приказката. От време на време размърдваше устни, сякаш говореше с някого. Още малко и може би щеше да се събуди. Но Чан-сенсей каза, че повече няма да стои в Русия, защото тук всички са полудели. Каза, че в Китай също има революция, но е по-добре човек да живее сред своите си луди, отколкото сред чужди. И замина за Нанкин. Няма да го държи насила, я?