Ходом марш, щабскапитане.
На фасадата на голямата обществена сграда висеше червен парцал с надпис „Военноотчетно управление на РККА". Романов се спря пред входа, като озадачено се навъси -както би направил всеки офицер, когато види непозната абревиатура.
Вратата се тряскаше през цялото време, влизаха и излизаха хора. До Алексей стоеше някакъв човек, същият като него - с офицерска фуражка без кокарда, с високи ботуши с шпори. Ако се съдеше по жълтия кант на брича, беше драгун. Той засумтя.
- Да знаете какво е „РККА"? - попита Романов.
- Работническо-селска червена армия. Ето, мисля - да се запиша ли, да не се ли... Дават дажба - въздъхна драгунът. - Все някак трябва да се живее... Ех, ще ида.
Алексей влезе след него. В дългия коридор се тълпяха много хора, на вид - все бивши офицери. То си е ясно, долните чинове веднага след демобилизацията се бяха върнали по домовете си, към предишния живот, а професионалните военни къде да се дянат?
Алексей започна бавно да се разхожда, да се оглежда и ослушва. Разговорите бяха тихи, унили: няма с какво да се живее, дажба, дажба, дажба, докъде я докарахме, отиде си Русия, в Архангелск били англичаните, немците настъпвали към Париж.
Романов също го поглеждаха. По-точно гърдите му. Той бе разтворил шинела, виждаха се бойните ордени: офицерския и войнишкия „Георгий", „Владимир" с мечове.
- Свалете това - посъветва го един възрастен артилерист. - Тук неотдавна един комисар навика един георгиевски кавалер, откъсна му кръста. Защо да се набивате на очи?
Той самият носеше на мундира си само значката от академията, от ордените бяха останали само дупчиците.
- Може и да не ги скъсат, но назначения няма да получите - това е сигурно - каза друг.
- На мен три месеца не са ми плащали заплатата! Да ми я дадат. А назначението им не ми трябва! - Романов говореше високо - не като останалите. - В Москва сега главната власт е германският посланик Мирбах. Болшевиките правят всичко, каквото той нареди. Аз, какво, на немците ли ще служа? На тези, които убиваха другарите ми?
- Вие явно нямате семейство - въздъхна тъжно артилеристът. - А пък аз имам три деца. Та така.
Вторият прошепна:
- По-добре да командва Мирбах, отколкото Ленин и Троцки...
- Господа, господа, по-внимателно - скастри ги трети. - Нали сте чували за ЧК? Като нищо може да обикалят тук и да слухтят. За тях ние сме подозрителни елементи.
Всички млъкнаха и взеха да се оглеждат.
Романов забеляза, че някакъв благообразен, доста възрастен господин с кавалерийски шинел и прошарена клинообразна брадичка наистина се спря и започна да се ослушва. Изобщо не приличаше на чекистки агент, а пък и ако се вярваше на Орлов, в ЧК изобщо нямаше агенти. Специално за кавалериста, минавайки край него, Алексей промърмори:
- Офицери, мамка им. Пфу! Овце...
След това поговори в същия дух на още две места, като през цялото време с периферното зрение държеше възрастния под око. Онзи не се доближаваше, но продължаваше да го следва. Нима клъвна, още от първото хвърляне?
- Да върви по дяволите тази ваша работническо-селска клоака! Да се задавят дано със заплатата ми! – гръмогласно обяви Романов най-накрая и тръгна към изхода.
Върви ли зад мен или не? Не бива да се обръщам.
Имаше някой, вървеше след него, не изоставаше!
На улицата Алексей се спря, за да запали папироса.
Стъпките зад гърба му веднага утихнаха. Отново тръгна - подновиха се.
Той усети позабравено чувство - ловната страст, и изведнъж се засрами. Господи, та нали не ловиш чужди, а свои, руснаци, с които до вчера си бил заедно!
Но сега хората се деляха на свои и несвои по други признаци. И изобщо Орлов е прав, по дяволите със сантименталностите.
Романов използва елементарен агентурен трик - престори се, че си оправя фуражката. В ръката му бе скрито малко огледалце, за може да погледне назад, без да се обръща.
Опа-ла. „Преследвачът" се оказа не чичкото отпреди малко, а някакъв хилав младеж с финландско скиорско яке.
Стои, прави се, че разглежда някакъв афиш на колоната, а през това време го поглежда с крайчеца на окото си. Може пък да му се е сторило? Прекалено е млад, съвсем момче. За проверка Алексей направи още един трик, също примитивен: тръгна отново, закачи леко с рамо някакъв минувач и се обърна, за да се извини.
Хлапакът окончателно се издаде - отскочи зад колоната с афиши.
С една дума, ясно. Не е загадката на танцуващите човечета[42] . Възрастният кавалерист обикаля по коридора на военно-отчетното управление, подбира офицери, които му се струват перспективни, а след това дава знак на младежа. Онзи вероятно виси някъде близо до входа. Сега хлапакът ще се мъкне по петите му, ще проверява: къде ще иде човекът, с кого ще се срещне, къде живее и прочее. Може да поиграе на тази лесна игра, разбира се, но времето е ценно.
42
„Танцуващите човечета“ - разказ от Артър Конан Дойл от сборника „Завръщането на Шерлок Холмс ". - Б. р.