Затова Алексей постъпи по-простичко. Сви под арката на един вход и се скри в сянката. Изчака, докато „преследвачът" хлътна вътре подире му, и здраво сграбчи хлапака за врата. Отблизо той се оказа съвсем зелен, на около седемнадесет, а може би дори на шестнадесет. Белокож, с тънък врат и пух по горната устна. Когато възмъжее - ще стане хубавец, а засега си е грозно пате.
- Сополанко, още имаш жълто по устата, а вече шпионираш! - изсъска Романов. -Пришка чекистка такава!
Хлапакът не се уплаши, а се обиди.
- Съвсем не съм такъв, за какъвто ме взехте! Не съм сополанко, а юнкер! А това за пришката беше недостойно! - сподавено изпищя той. На челото му наистина розовееха няколко пъпки - затова се наскърби.
Алексей не бързаше да отпуска хватката и дори дръпна ръката си нагоре, така че момчето да застане на пръсти.
- Защо ме следите, щом сте юнкер?
- Не ви следя... Тоест следя ви, но не в този смисъл... Пуснете ме, задушавам се. Пуснете ме! Изпращат ме хора, които мислят точно като вас.
- И за какво мислят тези хора? - попита подозрително Романов, но свали ръка от врата му - Говорете по-ясно.
- Аз съм Копейшчиков. Веня... тоест Вениамин Копейшчиков. Юнкер от Александровското училище. Тоест бивш юнкер. А вие сте офицер, аз знам. Кажете ми само едно, нали сте патриот?
- Щом се представихте... Аз съм щабскапитан Алексей Парисович Романов. Що за странен въпрос е това за патриота? Аз съм руски офицер, това би трябвало да е достатъчно.
- Не ви питам просто така... - хлапакът примигваше в размисъл. След това се реши. -Елате с мен. Ще ви заведа да поговорите с един човек.
- Кой? За какво?
- Също такъв патриот като вас. Да вървим, Алексей Борисович, тук наблизо е.
Проста работа, помисли си Романов. Това не ти е германското разузнаване, дори не е и австрийското. Канят първия срещнат на явка.
- Първо, не съм „Борисович", а „Парисович". Второ, щом сте юнкер, обръщайте се към старшия по звание както трябва.
- Виноват, господин щабскапитан! - Веня Копейшчиков се изпъна. - Не бях дълго юнкер, не успях да свикна. Да вървим, няма да съжалявате!
- Добре де - промърмори Романов. Ловната страст се изпари някъде, остана само жалостива досада. - Така или иначе няма къде да се дяна. Никого не познавам в Москва...
Явката
Наистина не беше далеч, на десетина минути пеш - през Арбат и Собачая площадка[43] в някаква уличка (Романов прочете названието на табелката - „Трубниковский переулок").
По пътя Веня, който не млъкваше и за секунда, успя да му съобщи куп сведения. Как са го приели в училището едва през октомври, щом навършил шестнадесет години. Как не е успял да положи клетва, защото веднага започнала „бъркотията ". Как бил на барикада и стрелял, но не знаел дали е улучил, не искал да лъже. Че отскоро е в „организацията" и засега е на изпитателен срок.
Но когато Алексей попита що за организация е това, юнкерът се смути.
- Това ще ви обясни Иван Климентиевич... тоест господин подполковникът. Аз не бива. И, моля ви, не му казвайте, че съм се изпуснал за организацията.
- Няма.
Веня отново се оживи и продължи да дрънка.
Стана ясно, че „явката" всъщност е апартаментът, в който той живее със сестра си Зинаида. Тя била много добра, макар и да не била млада, с девет години по-голяма. Също истинска патриотка, от нея нямало какво да се крие. Тя не се казвала Копейшчикова, а Грузинцева, по мъж. Владимир Иванович Грузинцев бил прекрасен човек, между впрочем, офицер от генералния щаб. Убит в Карпатите, на Веня ужасно му било жал за него.
Романов престана да слуша тези глупости. Мислеше си, че заговорът, който може да спретне една такава „организация", не представлява никаква опасност. Обикновено руско дилетантство. Орлов напразно се безпокои. Дори само фактът, че по града са плъзнали слухове за офицерски заговор вече е сигурен признак за несериозността на предприятието. Трябва да види кой при тях е главен, и да си поговори с него с добро - да не си играят игрички със съветската власт, да не заблуждава хората. В това нервно време всичко може да свърши зле.
Сградата, в която го отведе приказливият юнкер, беше строена наскоро, преди войната. Влязоха във входа през черния вход (парадният го заковали през зимата и така си останал, обясни Веня). Качиха се на втория етаж. Момчето позвъни по особен начин: две дълги иззвънявания, три кратки. Важно съобщи: