- Това значи, че е свой.
Конспиратори, въздъхна Романов, готвейки се за срещата с „патриотката", със сигурност някоя екзалтирана глупачка. Вратата отвори млада дама със сива рокля и бяла якичка. Висока, с моминска плитка през рамо, но веднага се виждаше, че е именно дама, а не госпожица. Алексей би разбрал това, дори ако хлапакът не му беше казал за загиналия съпруг. Момичетата нямат такъв внимателен, бавен поглед и такива бръчици край устата.
Той тракна с токове, представи се, без да обяснява нищо повече, а нямаше и нужда.
- Това е наш човек - изстреля Веня. - Още един. Ти, Зина, засега го почерпи с чай, а аз ще изтичам да извикам Иван Климентиевич.
Той понечи веднага да хукне, но жената го хвана за ръкава и го спря.
- Зинаида Андреевна Грузинцева - каза тя на госта. -Вениамин, никъде няма да изтичаш, докато не си сложиш шапката и ръкавиците. Сутринта не те проверих, и ти си доволен. Термометърът показва осем градуса.
- Госсподи, Зина, да не съм малък?
Момчето смутено погледна Романов, но взе шапката и ръкавиците. Хукна надолу, прескачайки по две стъпала.
- Заповядайте - Грузинцева отстъпи, правейки път на госта. - Събличайте се, заповядайте в гостната. Като ви гледам, идвате от гарата. От вас лъха на локомотив. Това е добре.
- Защо да е добре? - попита Алексей, като помисли: колко е наблюдателна. Не е екзалтирана и не е тъпа.
- Това значи, че току-що сте пристигнали. Не сте чекист. През цялото време се страхувам, че Вениамин ще доведе някое подставено лице.
С основание се страхувате, отвърна мислено Романов.
- Защо тогава му позволявате... да се занимава с такива неща? - той направи неопределен жест. - Това наистина може да свърши зле. Брат ви съвсем не ме познава. Знае ли се що за човек съм? Забранете му. Виждам, че ви слуша.
- Да, свикнал е да ме слуша. Когато останахме без родители, той беше на дванадесет и си нямаше никого другиго. Но Вениамин вече не е дете. Сега времената са такива, че момчетата отрано трябва да стават мъже. Какво да му кажа? „Нека всичко загине, а ти си седи тихо, ще останеш невредим"? Така не се става мъж. Макар че много ме е страх за него, разбира се... Седнете, ей сега идвам.
И тя излезе.
Той огледа стаята. Гостна като гостна, но в нея имаше две необичайни неща. В ъгъла стоеше нещо като олтар, но в него, осветени от кандилце, стояха не икони, а снимки. Мъж и жена (сигурно са родителите) и военен с академична значка на мундира. Очевидно покойният съпруг, макар, че изглеждаше старичък за Зинаида Андреевна.
Второто необичано нещо бе пишеща машина с натрупани около нея купчинки хартия. Романов се приближи и прочете започнатото, но недовършено изречение: „МАРАТ: За всяка пролята от теб сълза, бедна труженице, аристократите ще платят с капка, не - с бъчва кръв! Достатъчно си страдала! Сега за народа настана време за утешение и разплата!"
- Припечелвам с препечатването на пиеси за театрите - прозвуча зад гърба му гласът на Грузинцева. Беше влязла толкова тихо, че Романов не я чу. В ръцете на стопанката имаше поднос: чаша чай, няколко филийки хляб, масло. За гладно време не беше лошо. -Сега постановките са основно революционни щуротии, за сметка на това обаче дават работническа дажба и дори доплащат по нещичко. Научих се добре да пиша на машина, без грешки. От това и живеем.
Ти май всичко правиш добре и без грешки, помисли си Алексей. Дамата много му хареса и от това настроението му окончателно се развали.
Той наистина беше доста гладен, но се опитваше да отхапва по малко и да дъвче бавно, като си направи сметката, че ще изяде три филийки, а четвъртата ще остави.
- Не се притеснявайте. Има достатъчно хляб - каза Зинаида Андреевна. Тя все поглеждаше гостенина, но не го разпитваше за нищо.
- Може би трябва да ви разкажа за себе си?
- Ще разкажете, когато дойде Иван Климентиевич. Защо да го правите два пъти?
- А... кой е Иван Климентиевич? Брат ви не ми обясни.
Грузинцева мълча доста дълго. Романов вече започна да съжалява, че е задал въпроса.
- Отдельонен командир - отвърна тя най-накрая, явно решила нещо за себе си. - Пийте си чая. Струва ми се, че ви притеснявам.
И го остави сам - очевидно, за да избегне други въпроси.
Четвърт час по-късно на вратата се позвъни: дзззззз-дз-ззззз-дз-дз-дз. Романов се изправи и тръгна към антрето. В такава ситуация е важно да имаш позиционно предимство: попадайки в ново пространство, обектът още не се е ориентирал, зрението му още не се е приспособило към различното осветление и докато примижава и мига, можеш да си съставиш първото впечатление за него, най-важното.