Не се връщай

— Така и трябва да бъде — кимна Еспин. — Съученик от прогимназията?

— Нещо такова. Следвали са заедно в академията. В Уест Пойнт.

— Кой е той?

— Заместник началник-щаб, отговарящ за военното разузнаване.

— Много едра риба, а?

— Не е малка.

— Имаш ли доказателства?

— Адвокатката ми ги оценява на кръгла нула. Нищо черно на бяло.

— Но въпреки това мислиш, че са именно тези двамата?

— Вече да.

— Защо „вече“?

— Покрай Шекспир и неговата пиеса „Ромео и Жулиета“. „Два рода, равно знатни…“ Двама нещастно влюбени, защото Жулиета принадлежи към рода Капулети, а Ромео — към Монтеки. Като двете враждуващи банди в „Уестсайдска история“. Можеш да намериш филма и да го гледаш.

— Мислиш, че Монтеки изпълнява ролята на Ромео? Това не е ли твърде тъпо?

— Вероятно си въобразява, че е оригинално. Като избелелите розови панталони. Сигурен е, че такива като нас никога не са чували за Уилям Шекспир.

— Твоят адвокат има право. Кръгла нула.

— Тя е адвокат, а ти не си. Ти си онзи, който ще хвърли монетата. Или Монтеки е Ромео, или не е. Точно петдесет на петдесет.

— Все едно да отскочиш до Вегас и да заложиш цялата си ипотека на червено — промърмори Еспин.

— Равните шансове са нещо прекрасно.

— Тук става въпрос за заместник началник-щабове, Ричър. Трябва да си адски сигурен. Ако стреляш и не улучиш, загиваш.

Ромео се обади на Жулиета и каза:

— Те се прибират у дома. Три билета първа класа, което е последният шамар. Третият човек е Еспин от Седемдесет и пета част. Отначало реших, че ги е арестувал, но тогава защо Ричър купува билетите? Защото са ни пробили, ето защо! Еспин е минал на тяхна страна.

— Шраго е най-малко на един час път от летището — отбеляза Жулиета.

— Кажи му да побърза. Има билет за следващия полет на „Америкън“.

— Колко ще изостане от Ричър?

— Два часа.

— Много е. Разполагаме само с един човек, а той дори не е тук. Мисля, че сме прецакани.

— Този изход винаги е бил възможен. Знаехме с какво се залавяме, знаехме какво ще ни се наложи да направим.

— Оцеляхме достатъчно дълго.

— Значи ще оцелеем и след два часа разлика. Нищо няма да се случи. Майор Търнър ще се нуждае от душ. Пътуването с жени никога не е експедитивно. Това ще улесни работата на Шраго. А и те положително ще дойдат да ни търсят, така че ще ни спестят времето да ги търсим ние.

Еспин ставаше и сядаше, прекосяваше пътеката и се връщаше обратно, докато разсъждаваше върху криминологичните аспекти на разговора. Присядането на страничната облегалка не отиваше на луксозното пътуване, платено от Балдачи. По тази причина той прекарваше голяма част от времето в размисъл, удобно разположен на мястото си. Като Търнър и Ричър. Но нищо не можеше да измисли. После Търнър го повика и той отново се настани на облегалката.

— Едно нещо е безспорно, нали? Че съществува логистична верига — започна тя. — Тя е нещо като конвейерна лента, движеща се, без да спира, в двете посоки. В момента изпраща празни кашони и получава пълни. В тях е стоката — скъсани чорапи с баркод. Това го приемам. На пръв поглед не се случва нищо, но ние знаем, че не е така. Ами ако онези празни кашони не са празни? Ясно е, че местните племена не купуват стоките с баркод, но може би купуват други — изпратени специално за тях? Почти като пощенски пратки. Това е причината онази четворка във Форт Браг да е толкова важна. Те пълнят кашоните, които би трябвало да са празни.

— И в двата края имаме системи за контрол — поклати глава Еспин.

— Еднакво параноични?

— Е, това е невъзможно.

— Значи идеята не е чак толкова безпочвена?

— Не е.

— Но според Ричър печалбата не е водещ мотив за тях. А това би означавало някакъв частен проект. Може би въоръжават предпочетена от тях фракция срещу друга. Може би се смятат за най-големите експерти по Афганистан. Момчетата от Нова Англия като тях продължават да си въобразяват, че са наполовина британци. Може би още помнят времето на Северозападната гранична провинция и си мислят, че имат безценен опит.

— Възможно е.

— Но ние не бива да забравяме, че конвейерната лента върви и в двете посоки. Може би не пращат, а получават стока, скрита сред оръжието, което се връща у дома. Това също засилва ролята на момчетата от Форт Браг. Защото именно те се занимават с тайното разопаковане и разпределение на стоката.

— Но каква може да е тя?

— Ако печалбата не е основната им цел, може би става въпрос за някакво хоби. Да речем, произведения на изкуството, които талибаните унищожават. Статуи, скулптури… Ако си изтънчен джентълмен, подобни неща те привличат. Но реакцията им е много по-различна от тази на хора, които проявяват загриженост към произведенията на изкуството. Не пребиваш никого заради някаква си стара статуя.