— И тъй, за каква стока става въпрос?
— Имаме си работа с двама възрастни джентълмени, които държат в тайна своите лични предпочитания. Защото те са едновременно престъпни и малко срамни. Но и доходни по някакъв особен, джентълменски начин. Лично аз оставам с такива впечатления.
— Момиченца? Момченца? Сирачета?
— Погледни нещата от гледната точка на Емал Задран. Един абсолютен неудачник, който успява да се изправи на крака и да си върне част от уважението на своята общност. Как? Някой му е възложил роля, ето как. Най-вероятно на предприемач, както преди. Някой иска да купува или продава и Задран излиза на сцената. Защото познава правилните хора, защото има връзки. Може би важни и стабилни, може би случайни.
— Да купува или продава какво? — попита Еспин.
— Това ще го разберем във Вашингтон — намеси се Ричър. — Веднага след като ни помахаш за сбогом, независимо дали си прав или седнал.
През останалото време спаха. Салонът беше топъл, креслата удобни, лекото вибриране — приспивно. Ричър сънуваше момичето, но на далеч по-ранна възраст — може би тригодишно, не повече. Пухкаво вместо кокалесто, облечено в същите дрехи, но съответно смалени. С миниатюрни маратонки, отново без връзки. Двамата се разхождаха по някаква улица. Малката й ръчичка беше мека и топла в гигантската му лапа, малките й крачета се движеха бързо, за да не изостават, а той непрекъснато се озърташе, разтревожен от нещо. Постоянно се питаше дали малката ще успее да тича с тези маратонки без връзки, ако това се наложи. После изведнъж се сети, че може да я вземе на ръце и да побегне с нея. Беше толкова мъничка и крехка, че това не представляваше никакъв проблем. Обзе го огромно облекчение. После сънят се стопи, сякаш беше изпълнил ролята си.
По някое време налягането в салона се промени и стюардът започна своята песен за отвесните облегалки, прибраните масички и коланите. Еспин ги погледна от мястото си отвъд пътеката. Ричър и Търнър отвърнаха на погледа му. Монетата вече беше във въздуха. Човекът трябваше да вземе решение. Дали да бъде търтей, или да набере преднина по завоите?
Петдесет на петдесет, помисли си Ричър. Като всичко останало в този живот.
После заходиха за кацане. Големият самолет изведнъж натежа и започна да се тресе. Членовете на екипажа седнаха на сгъваемите си столчета. Всички включиха телефоните си. Ричър откри, че има гласова поща от майор Съливан, изпратена преди час. Отвори я и напрегна слух. Разнесе се тихо пропукване, последвано от гласа на Съливан:
— Потвърдено е, че срещу теб няма да се предприемат никакви действия, свързани с двете скалъпени обвинения. От този момент нататък можеш да се чувстваш абсолютно свободен. Но майор Търнър продължава да бъде считана за беглец. Положението й е същото като преди. Хронометърът ще се включи в момента на кацането ви. Теб ще те третират като съучастник и помагач в едно много сериозно престъпление. Освен ако не я изоставиш още на летището. Нещо, което силно ти препоръчвам в качеството си на твой адвокат.
Той изтри съобщението и набра Едмъндс.
— Къде са били Скъли и Монтеки преди седем години?
— Ще се опитам да разбера — отвърна тя.
После самолетът кацна и хронометърът се включи.
65
Първи на борда в случая означаваше и първи на твърда земя. Когато стигнаха до другия край на ръкава, вратата към терминала все още беше затворена. А часовата разлика сочеше, че на Източното крайбрежие е много късно през нощта.
Ричър бутна вратата и надникна. Отвън се беше събрала малка тълпа. Не беше толкова зле, колкото в Лонг Бийч. На първите десетина метра след изхода едва ли имаше повече от десетина военни ченгета под прикритие и още толкова агенти на ФБР.
Ричър задържа вратата за Еспин, наблюдавайки го много внимателно. Но главният сержант не потърси с поглед когото и да било. По-скоро умишлено избягваше да гледа към посрещачите и не направи никакви издайнически жестове. Беше просто пътник, който минава през рехавата тълпа. Ричър и Търнър го последваха и минута по-късно спряха да се прегрупират във фоайето пред коридора, който водеше към багажните ленти.
— Ти продължавай напред, а ние ще изчакаме тук — каза той на Еспин.
— Защо?
— Предпазна мярка, в случай че хората ти са зад паспортния контрол.
— Нямам никакви хора тук.