Ричър плати таксито с парите на Били Боб. Даде триста долара, без да чака рестото. Двамата изскочиха навън и забързаха към ъгъла, зад който беше завил Шраго. Оказа се, че е на двеста метра пред тях. Крачеше бързо, готвейки се да пресече края на площад „Лафайет“. Отляво не можеше да се види нищо. Не и в този мрак. А отдясно можеше да види само едно.
— Отива в нашия хотел — констатира Търнър. — Пеша, за да заблуди шофьора, което означава, че Монтеки следи и картата на Вега.
— Още от първия полет — кимна Ричър. — Умник.
— Това малко променя стратегията ти.
— Никой план не оцелява при първия контакт с врага.
Забавиха ход. За разлика от Шраго, който се насочи с широка крачка към хотела. Като зает човек, на когото предстои важна работа. Като човек, който влиза в ролята си.
— Имаш ли нов план? — попита Търнър.
— Няма ни там и той скоро ще го разбере. Което означава, че ще излезе обратно.
— И?
— Хареса ли ти онзи план с джиесемите?
— Беше доста добър.
— Шраго може би ще го спаси, и то в наша полза. Вероятно ще се обади на шефа си в момента, в който му стане ясно, че не сме в хотела. Нещо като уточняване в реално време. Може би по нареждане на шефа. Ако е така, ние няма да имаме нищо общо със следващите им ходове. Защото не сме там. Той току-що им е докладвал. А това означава, че отново са на тъмно.
— Ако им се обади.
— Петдесет на петдесет. Или ще им се обади, или не.
— А как ще разберем това?
— Може би ще излезе с телефон на ухото.
— Спокойно може да им е позвънил и от празната стая.
— Петдесет на петдесет. Или ще го видим с телефон на ухото, или няма да го видим. Или ще познаем, или не.
Продължаваха да чакат в мрака, който покриваше тази част на парка. Наближаваше два сутринта. Времето беше все така студено и влажно. Ричър се сети за маратонките без връзки на краката на момичето. Крайно неподходящи за такова време. После си помисли за нощния рецепционист, който отваря дневника с регистрациите, проверява за двама гости с фалшива самоличност и набира вътрешния номер на една от стаите. А после, след съответната пауза, поема нагоре с резервния ключ в ръка.
Десет минути, не повече.
На практика се оказаха девет.
Шраго излезе през главния вход. В ръката му нямаше телефон.
— Ези или тура, Ричър? — подхвърли Търнър.
Вместо отговор Ричър излезе на светло.
— Ела насам, сержант Шраго — подвикна той. — Имам важни новини за теб.
66
Шраго не помръдна. Остана като вцепенен на тротоара пред входа на хотела. Ричър беше точно насреща му, на другия тротоар. Наоколо цареше дълбока тишина. Два сутринта в един град на чиновници.
— Първата новина е, че вече попадна в онази демографска група, която се нарича „боклуци без късмет“. Защото нямаш шанс за победа, сержант Шраго. Ние сме прекалено близо. Освен ако не ни премахнеш едновременно тук и сега, на тази улица. Което няма да направиш, защото не си достатъчно добър. Тъй че тази вечер ще се прибереш у дома без награда. В момента се нуждаеш от ограничаване на щетите, а това е нещо, което можеш да постигнеш. Достатъчно е да си запишеш всичко, което ще ти кажа.
Шраго не отговори.
— А ако не си падаш по писането, можеш да го разкажеш пред микрофон. Те така или иначе ще те принудят да им разкажеш всичко. Скандалът ще бъде огромен. Въпроси ще задават не само военните, но и сенатските комисии. Ти трябва да бъдеш първият, защото на първия винаги му се разминава. Той е нещо като герой. Ти трябва да бъдеш този човек.
Шраго продължаваше да мълчи.
— Можеш да заявиш, че не познаваш главните. Така ще си спестиш доста стрес, а те със сигурност ще ти повярват. Наблегни на Морган и на начина, по който ти е доставил Муркрофт, за да го пребиеш.
Никакъв отговор.
— Имаш избор, сержант. Можеш да избягаш, а можеш и да прекосиш улицата. Бягството няма да ти донесе нищо. Ако не те пипнем тази нощ, ще те пипнем утре. По-добрата възможност е да прекосиш улицата. Което така или иначе ще направиш, независимо дали искаш да си стиснем ръцете, или да ни ликвидираш.
Шраго прекоси улицата. Слезе от своя тротоар и тръгна да пресича платното, което от кола изглеждаше тясно, но пеша се оказа доста широко. Ричър не го изпускаше от поглед. Очите, раменете, ръцете. Това, което видя, беше някакво евтино театрално представление. Един човек, който съзира светлината в тунела и най-после разбира накъде го зове дългът. Играеше ролята си сравнително добре, но все пак личеше, че планът му е да подмине Ричър и да извади от строя Търнър. Това би изравнило шансовете им. Един срещу един. Личеше му по очите, които гледаха безумно. Личеше му по раменете, напрегнати от притока на адреналин, личеше му по отворените длани с леко помръдващи пръсти. Сякаш нямаше търпение да се хвърли в боя.