— Но нещата около Монтеки са различни. Преди седем години той е в Афганистан като командир на нашето разузнаване там. Цялото, а не само на пехотата.
— Важна позиция.
— И още как.
— И?
— Нищо не мога да докажа. Оцеляла документация няма.
— Но?
— Вероятно той лично е освободил Задран. Така е по устав. Няма начин един човек, заподозрян в контрабанда с гранати, да се прибере у дома в планините без съгласието на разузнаването. Това дава отговор на въпроса, който ми зададе преди време: защо просто не са го разстреляли? Главно защото Монтеки им е казал да не го правят. Толкова. Следователно Задран му дължи живота си.
— Или той държи Монтеки с някакъв компромат.
— И в двата случая тази връзка е от поне седем години.
— Трябваше да те помоля да проследиш и кариерата на Морган от седем години насам.
— Всъщност останах изненадана, че не го направи — отвърна Едмъндс. — И реших да действам по своя инициатива. Оказа се, че е бил командирован къде ли не. Явно са го ползвали за запълване на дупките. Но колкото и случайности да има във Вселената, той е служил в повече логистични батальони, отколкото предполага случайността. Никой от тях не се е занимавал с доставки за Ирак, но всички са се занимавали с доставки за Афганистан. Което също не е напълно случайно.
— Скъли ли го е местил?
— В абсолютно всички случаи.
— Благодаря ти.
— Оттук нататък какво следва?
Ричър прекъсна линията, без да отговори, защото звънеше другият телефон. На Шраго. Беше същият като на Райкард с онова шантаво чуруликане. Бяха го оставили върху шкафчето. Звукът беше силен и пронизителен като на някаква механична играчка. На дисплея пишеше _входящо повикване_. Абсолютно излишна информация. Но точно под надписа се мъдреше още една дума: _дом_.
Телефонът иззвъня осем пъти и спря.
Ричър мълчеше.
— Звънят, защото се безпокоят, но само толкова — обади се Търнър. — Не е с конкретна цел. Не сме използвали кредитните карти, а това означава, че няма накъде да се насочат. И съответно нямат какво да му кажат.
— Питам се докога ще се безпокоят, преди да слязат на земята — промърмори Ричър.
— Отказът от реалността е прекрасна позиция — рече Търнър и отиде да надникне през пердето. — Като се прибера, ще изчистя кабинета си с пароструйка. Не искам никакви следи от Морган.
— Защо Монтеки е пуснал Задран да се върне в планините?
— Вероятно очакваш да ти отговаря, че е било по политически или юридически причини.
— И двете са възможни. Но ако е нещо друго?
— Не виждам какво друго. По онова време е бил на трийсет и пет-шест, най-младият от петимата братя. А това снижава статуса му в една силно йерархична култура. На всичкото отгоре се е издънил, което е втори минус. Никакво положение, а очевидно са му липсвали и качества. Едва ли е станал нечий доверен човек. Привличането му не е било свързано с качествата му, нито с някаква проява на ентусиазъм от негова страна.
Телефонът на Шраго отново иззвъня. Същата птича песен, същите думи на дисплея. Спря след осем сигнала.
Жулиета се върна в стаята и седна на канапето.
— Е? — обади се Ромео, изтегнал се на друго канапе на два метра от него.
— Опитах два пъти.
— Някакви предчувствия?
— Може би е зает. Но ако се намира на по-малко от трийсет метра от тях, би трябвало да си е изключил телефона. Това е ясно като бял ден.
— Колко време ще остане близо до тях?
— Теоретично погледнато, може и часове.
— Значи седим и чакаме обаждането му, така ли?
— Мисля, че се налага.
— А ако не се обади?
— Значи сме свършени.
Ромео бавно изпусна въздуха от гърдите си.
— Печелим, губим, все тая — промърмори той. — Важното е, че пътуването беше приятно.
Минута след като телефонът на Шраго млъкна за втори път, започна да звъни телефонът на Търнър. Преди да вдигне, тя включи високоговорителя.
— Апарат с предплатена карта за еднократно ползване, вероятно купен от „Уол-Март“ — обяви Лийч. — Ако е платен кеш, ще го открием колкото открихме бившия съпруг на сестра ми.
— Някакви подробности? — попита Търнър.
— Колкото щеш. Единственото, което не знаем, е собственикът му. Всичко останало може да се види без никакъв проблем. За целия си досегашен живот апаратът има две изходящи и две входящи обаждания, от същите онези номера.
— И от двата по едно?
— По-скоро в полза на единия.
— Кой е той?
Лийч продиктува номера.
— Това трябва да е Ромео — промърмори Търнър. — Сержант, ще те помоля да провериш този номер.