— Членове ли са Скъли и Монтеки?
— Не знаеш ли какво означава „конфиденциален“?
— Някакви слухове?
— Говори се, че в клуба членуват само мъже. Включително и политици, но това не е политически салон. Там се срещат военни, представители на медиите и бизнеса, но без да сключват някакви сделки. Хората просто се забавляват. Понякога остават цяла нощ.
— И какво правят?
— Никой не знае.
— Как можеш да станеш член?
— Аз не мога, защото съм жена.
— А аз?
— Предполагам, че някой трябва да те покани. Тоест трябва да познаваш някого, който познава някого, и прочие.
— И никой не знае какво правят там, така ли?
— Във Вашингтон има стотици частни клубове. Няма начин да бъдат контролирани.
— Благодаря, госпожо адвокат — рече Ричър. — За всичко. Свърши много добра работа.
— Това ми звучи като сбогуване.
— Може би да, може би не.
Географската ширина и сезонът подсказваха, че разполагат с около час и половина до изгрев слънце. Затова взеха каквото им трябваше и слязоха долу, където мъж с униформена шапка им повика такси. Колата пое на север по Шестнайсета улица в посока Скот Съркъл. После мина през Дюпон Съркъл, пресече парка по Пи Стрийт и продължи по нея през Джорджтаун. Слязоха чак на пресечката с Уисконсин Авеню, изчакаха таксито да си тръгне и поеха пеша в посоката, от която бяха дошли. Подминаха две преки, завиха наляво и се насочиха към целта, намираща се още две преки на север и вдясно. Кварталът наоколо изглеждаше като възможно най-скъпия квартал, откакто бяха измислени парите. Вляво се виждаше огромно и отлично поддържано имение. Отдясно имаше дълга редица градски къщи, блестящи в мрака. Всичките до една луксозни и лустросани, масивни и огромни, горди от мястото си в редицата.
Това се отнасяше и за тази, която търсеха.
— Бива си я — поклати глава Търнър.
Беше висока и красива постройка, абсолютно симетрична, сдържана и дискретна, без излишна показност, но въпреки това луксозна. Бронзовият плакет на вратата беше малък. В някои стаи светеше. Старинните дебели стъкла на повечето прозорци пречупваха светлината по един невероятен начин, доближавайки я до мекото излъчване на свещите. Входната врата очевидно се пребоядисваше във всяка година на избори, вероятно още от времето, когато Джеймс Мадисън е бил президент. Беше тежка и солидна врата, идеално напасната към рамката. От онези, които могат да се отварят само доброволно.
Други места за проникване просто нямаше.
Но те не бяха очаквали чудеса. Намерението им беше да чакат и да наблюдават. Растителността в двора ги улесняваше донякъде. Оградата от ковано желязо стъпваше на нисък каменен зид, на който можеше да седне само много дребен човек. Такъв като Търнър. А Ричър отдавна беше свикнал с неудобствата. Над главите им имаше плетеница от голи клони. Липсата на листа означаваше и липса на адекватно прикритие. Но все пак можеха да разчитат на частичен камуфлаж. Клоните бяха достатъчно дебели и гъсто преплетени, за да засенчат уличното осветление. Те наподобяваха десена на пижамите, които минаваха за нови униформи.
Въоръжиха се с търпение и зачакаха.
— Дори не знаем как изглеждат — каза Търнър. — Спокойно могат да излязат и да си тръгнат, без да ги разпознаем.
После тя отново се свърза с Лийч и я помоли да ги предупреди, ако телефоните се раздвижат. Което те все още не бяха направили, както сочеха триангулаторите — не помръдваха от тази къща. Ричър не сваляше очи от прозорците и вратата. Мъже, които идват да се забавляват. _И понякога остават цяла нощ_. Ако второто беше вярно, същите мъже скоро щяха да си тръгнат. Защото ги чакаше работа, независимо дали бяха политици или офицери, журналисти или бизнесмени. Но преди това трябваше да се измъкнат с препъване от този клуб и да се отбият у дома, за да се постегнат за новия работен ден.
Първият обаче изобщо не се препъваше. Вратата се отвори някъде около час преди разсъмване и на прага се появи човек с хубав костюм, свеж и сресан, с лъснати обувки. Без да бърза, той пое наляво по тротоара. Изглеждаше спокоен, ведър и щастлив. Беше преминал средната възраст. Насочи се към Пи Стрийт и скоро се стопи в мрака.
Ричър подсъзнателно бе очаквал пиянски физиономии, разчорлени коси и зачервени очи, разхлабени вратовръзки и червило по яките, а може би и отворени бутилки, хванати за гърлото. Но този човек изглеждаше по абсолютно различен начин. Сякаш това място беше някакъв спа център, където се предлага нощен масаж с вулканични камъни или някакъв друг тип чудотворна терапия. Ако беше така, значи тези неща имаха голям ефект. Човекът изглеждаше свеж като краставичка и напълно доволен от живота.