Ако някога Ричър бе имал нещо подобно на работно място, то това беше тази сграда.
Автобусът го свали недалече от нея, в подножието на продълговат хълм, който познаваше като петте си пръста. Полегатият път надолу беше с три платна и напукани бетонни тротоари. Щабът се намираше малко по-нататък, вляво. Големият парцел беше скрит зад висок каменен зид, над който се виждаха само аспидните плочи на покрива — безлично сиви, с мъх между тях по северния скат.
По къса алея, отклоняваща се от трилентовото шосе, се стигаше до портала. Той представляваше отвор в каменния зид, очертан от двойка тухлени колони. Едно време тези колони бяха чисто декоративни. Но сега там се намираше солидна стоманена порта на колелца, движещи се по вкопана в асфалта релса. Мерки за сигурност, разбира се. Но само на теория, защото порталът зееше отворен. Встрани от него се виждаше будка, също нова. В момента тя беше заета от редник първи клас, облечен във въведената наскоро нова бойна униформа, която според Ричър приличаше по-скоро на пижама — торбеста и нашарена в бледи защитни цветове. Късният следобед се превръщаше в ранна вечер. Смрачаваше се.
Ричър спря пред будката, изчака редника да вдигне глава и каза:
— Искам да се срещна с вашия командир.
— Имате предвид майор Търнър?
— Колко командири имате тук?
— Само един, сър.
— С малко име Сюзан?
— Да, сър. Майор Сюзан Търнър.
— Точно тя ми трябва.
— За кого да предам?
— За Ричър.
— По каква работа я търсите?
— По лична.
— Изчакайте за момент, моля.
Войникът вдигна слушалката до себе си и набра някакъв номер. Разговорът се проточи по-дълго от очакванията на Ричър. В един момент младежът сложи длан върху мембраната и попита:
— Вие ли сте човекът, който някога е бил командир на базата? Майор Джак Ричър?
— Аз съм.
— И сте се обадили на майор Търнър от Южна Дакота?
— Да.
Младежът повтори двата утвърдителни отговора в мембраната, послуша още малко и затвори.
— Заповядайте, сър — махна с ръка към сградата той и понечи да му даде указания, но се усети навреме. — Предполагам, че знаете пътя…
— Знам го — кимна Ричър и тръгна към щаба.
Направи десетина крачки и зад гърба му се разнесе някакво стържене. Обърна се.
Стоманеният портал се затваряше след него.
Сградата насреща беше построена в типичния за 50-те години архитектурен стил. Дълга и ниска, само на два етажа, тухла и камък, аспидни плочи на покрива, зелени метални капаци на прозорците, зелени тръбни парапети на стълбите пред входа. Петдесетте години бяха златната ера на Министерството на отбраната. Неограничен бюджет за армията, флота, ВВС, морската пехота, които бяха получавали всичко, което поискат. Дори повече. На паркинга имаше базови модели армейски седани, тъмни на цвят и доста употребявани. Имаше и лични автомобили в по-ярки цветове, но доста стари модели. Сред тях се открояваше самотно черно-зелено хъмви, огромно и застрашително редом до малко двуместно купе. Може би компактната спортна кола е на Сюзан Търнър, помисли си Ричър. По телефона му звучеше като жена, която си пада по такива автомобили.
Изкачи стъпалата към главния вход. Същите стъпала и същата врата, които помнеше, но старателно пребоядисани. Може би няколко пъти. Армията разполагаше с огромни количества боя и с радост я използваше. Просторно входно фоайе с каменно стълбище вдясно. Вляво беше пропускът. Зад него фоайето се превръщаше в дълъг коридор с канцеларии от двете страни, чиито врати имаха прозорчета от матирано стъкло. Лампите светеха. През зимата тази сграда винаги беше доста тъмна.
Зад гишето на пропуска седеше жена, облечена в същата бойна пижама като на войника при портала, но с отличителните знаци на сержант върху ламинирания бадж, който висеше от шията й. Прилича на мишена, помисли си Ричър. Прицелваш се и натискаш спусъка. Лично той предпочиташе старите бойни униформи с четирицветен камуфлажен десен. Жената беше чернокожа и намусена. Нещо я беше ядосало.
— Джак Ричър за майор Търнър — кратко се представи той.
Тя се сепна. Имаше вид на човек, който иска да каже много, но в крайна сметка се задоволи със стандартен отговор:
— Кабинетът й е на горния етаж. Знаете пътя, нали?
Ричър кимна. Отлично знаеше къде се намира. Хиляди пъти беше изкачвал това стълбище.
— Благодаря, сержант.
Пое нагоре. Същите изтъркани стъпала, същият метален парапет. Свършваха в центъра на фоайето на втория етаж само след един плавен завой. От фоайето тръгваше дълъг коридор с изкуствена светлина. Линолеум на пода, също като на долния етаж. Стаите от двете му страни имаха същите прозорчета с матирани стъкла.