— Това е смешно.
— Спокойно — вдигна ръка Морган. — Никъде в дребния шрифт не е отбелязано, че ще бъдеш запасняк в продължение на шейсет години.
— Това е хубаво.
— Не чак толкова — поклати глава Морган. — Там пишеше „за неопределено време“, но Върховният съд ни прецака, налагайки три основни ограничения.
— Които са?
— За да се върнеш в армията, трябва да се радваш на добро здраве, да си под петдесет и пет и да се поддаваш на обучение.
Ричър замълча.
— Как си със здравето? — попита Морган.
— Добре съм.
— На колко години си?
— Далеч под петдесет и пет.
— А способен ли си да се обучаваш?
— Съмнявам се.
— Аз също. Но да не прибързваме със заключенията, това ще го установим емпирично.
— Сериозно ли говориш?
— Абсолютно — кимна Морган, изпъна рамене и тържествено обяви: — Джак Ричър, считано от този момент на тази дата, ти си официално възстановен на военна служба!
Ричър не каза нищо.
— Връщаш се в армията, майоре — ухили се Морган. — От днес нататък задникът ти е мой!
4
Специални церемонии не бяха предвидени. Нито връчване на заповед, нито инструктаж. След последните думи на Морган в стаята изведнъж стана по-тъмно. Причината се криеше в широкия гръб на униформения пазач, който засенчи светлината, проникваща от коридора през матираното стъкло. Ричър го виждаше нашарен — от дългите непрозрачни ивици, спускащи се вертикално. Висок и широкоплещест мъж, застанал с гръб към вратата в стойка „свободно“.
— Длъжен съм да те информирам, че имаш право на обжалване — добави Морган. — Ще се запознаеш с процедурата и ще ти осигурим адвокат.
— Ще ми осигурите?
— Въпрос на елементарна логика. Ти ще обжалваш с надеждата да се отървеш. Току-що си възстановен, което означава, че ще получиш това, което прецени армията. Мога да те уверя, че ще бъдем справедливи.
— Не си спомням за никакъв Хуан Родригес! — каза Ричър.
— По този въпрос също ще ползваш услугите на адвокат.
— Какво се е случило?
— Ти ми кажи — изгледа го Морган.
— Не мога, защото не помня.
— Нанесъл си му тежки мозъчни травми, които впоследствие са дали усложнения.
— Кой е бил той, по дяволите?
— Отричането не може да работи вечно.
— Аз не отричам нищо. Просто ти казвам, че не си го спомням.
— Този въпрос ще го обсъдиш с адвоката си.
— А коя е Кандис Дейтън?
— И това ще обсъдиш. Но с друг адвокат.
— Защо с друг?
— Защото става въпрос за две отделни разследвания.
— Арестуван ли съм?
— Все още не — отвърна Морган. — По този въпрос имат думата прокурорите. Но дотогава ще изпълняваш заповедите ми. Засега запазваш предишния си чин. Назначен си пак в тази част и ще работиш в тази сграда. Това означава, че сутрин трябва да си тук преди осем нула-нула. Нямаш право да напускаш района. Под район се разбира окръжност с радиус осем километра и център това желязно бюро. Ще бъдеш настанен на място, което ти определи армията.
Ричър замълча.
— Други въпроси, майоре? — попита Морган.
— Трябва ли да нося униформа?
— На този етап не.
— Какво облекчение!
— Не е смешно, Ричър! Положението е много сериозно, най-вече за теб. По принцип за убийство се лежи до живот в „Левънуърт“. Но ти в най-лошия случай ще получиш десет години за непредумишлено убийство, особено ако се вземе предвид фактът, че престъплението е било извършено преди шестнайсет години. Но и най-добрият случай не е много привлекателен, тъй като ще бъдем принудени да вземем предвид първоначалното престъпление. По моя преценка ще те осъдят поне за непристойно поведение по време на служба и ще последва ново уволнение — този път позорно. Но подробностите ще научиш от адвоката си.
— Кога?
— Вече сме уведомили юридическия отдел.
В старата сграда нямаше килии, нямаше помещения с решетки. Никога не беше имало. Само канцеларии и нищо друго. Ричър остана там, където беше — на стола за посетители. Морган придърпа лаптопа и започна да почуква по клавиатурата, а Ричър напразно ровеше из паметта си, за да открие човек, наречен Хуан Родригес. Преди шестнайсет години беше командир на частта едва от няколко месеца. Твърде отскоро. Той познаваше куп латиноамериканци — както в службата, така и извън нея. Беше се случвало да раздава юмруци — както в службата, така и извън нея. Включително и на латиноамериканци, но сред тях не си спомняше някой с фамилия Родригес. Ако този човек бе представлявал някакъв интерес за 110-та специална разузнавателна част, Ричър със сигурност щеше да е запомнил името му. Особено на онзи ранен етап, когато всички случаи му изглеждаха важни. Сто и десета част беше експериментална формация, чиито действия се следяха под лупа. Всеки резултат се подлагаше на анализ и оценка. Всяка грешка — на аутопсия.