Морган си тръгна след около час. Ричър го видя съвсем ясно. Седанът без отличителни знаци излезе от портала и пое по трилентовото шосе, минавайки на метри от него. Той успя да зърне Морган зад волана, облечен в бойната си пижама, с очила на носа и зализана коса. Държеше волана с две ръце и гледаше право пред себе си като бабичка, тръгнала на пазар. Габаритите му примигнаха в огледалото на Ричър, после изчезнаха.
Ричър продължи да чака.
Напускането на служителите отне петнайсетина минути. Изнесоха се с пет коли, три от които завиха надясно. В четири от тях имаше само по един човек, а в петата бяха трима. Всички бяха покрити със ситни капчици роса, а от ауспусите им излитаха бели облачета. Когато двигателят е студен, изхвърляните от него газове винаги са бели.
Автомобилите се стопиха в далечината. Наляво и надясно. Белият дим се разсея и светът наоколо отново опустя.
За всеки случай Ричър изчака още известно време. Не се случи нищо. На петдесет метра от него старата сграда изглеждаше тъмна и безлюдна. Той включи на скорост, спусна се по лекия наклон и премина през портала. На пост в будката беше друг войник. Млад, с безизразно лице. Ричър спря пред него и натисна бутона за сваляне на стъклото.
— Сър? — попита младежът.
Ричър му се представи.
— Явявам се по служба, както ми е заповядано.
— Сър? — повтори момчето.
— Името ми трябва да фигурира в списъка.
Момчето провери и кимна.
— Да, сър. Майор Ричър. Но за утре сутринта.
— Заповедта ми е да се явя преди осем нула-нула.
— Точно така, сър. Но сега е двайсет и три нула-нула.
— Което пак е преди осем нула-нула, нали така?
Войникът не отговори.
— Въпрос на хронология — рече Ричър. — Горя от нетърпение да се залавям за работа и затова съм дошъл малко по-рано.
Мълчание.
— Можеш да се обадиш на полковник Морган. Би трябвало вече да се е прибрал.
Мълчание.
— Или да се свържеш с дежурния сержант.
— Да, сър — кимна младежът. — Това ще направя.
Набра вътрешен номер, послуша и каза:
— Сержантът моли да почакате на пропуска във фоайето, сър.
— Разбира се — кимна Ричър, насочи се към паркинга и спря до червеното двуместно купе, което си стоеше на същото място.
Той слезе, заключи колата и тръгна към входната врата. Фоайето беше тихо и пусто. Това беше разликата между нощта и деня. Но сержантът на пропуска беше същата дама, която вече познаваше. Очевидно приключваше с работата си и се канеше да си тръгва. Седеше на въртящ се стол и чукаше нещо по клавиатурата. Вероятно графика за следващия ден. Всичко в армията трябваше да бъде в писмен вид, прегледно и ясно. Жената престана да пише и вдигна глава.
— И тази визита ли ще бъде официално регистрирана? — подхвърли Ричър.
— Каква визита? — сви рамене тя. — Наредих на редника на портала да не отбелязва нищо.
Вече не беше сдържана и лаконична. Не и след като натрапникът Морган си беше заминал. Беше млада, но безкрайно компетентна. Като всички сержанти по света. На табелката отдясно на гърдите й пишеше _Лийч_.
— Знам кой сте — каза тя.
— Познаваме ли се? — вдигна вежди Ричър.
— Не, сър. Но вие сте доста известен тук. Били сте първият командир на частта.
— Знаете ли защо се връщам?
— Да, сър. Бяхме информирани.
— Каква беше реакцията?
— Смесена.
— А лично вашата?
— Сигурна съм, че има убедителни причини за това, сър. Шестнайсет години са много време, а това означава, че нещата имат политическа окраска. Обикновено това се оказва пълна глупост. Но дори и да не е така, онзи тип със сигурност си го е заслужавал…
Ричър не каза нищо.
— Мислех да ви предупредя още при първата ви поява — добави Лийч. — Най-добрият ви ход беше просто да изчезнете. Но нямаше как да го направя, сър. Съжалявам, но получих изрична заповед…
— Къде е майор Търнър? — попита Ричър.
— Дълга история — въздъхна младата жена.
— И все пак?
— Командироваха я в Афганистан.
— Кога?
— Вчера по обед.
— Защо?
— Имаме наши хора там. Възникнал е някакъв проблем.
— Какъв проблем?
— Не знам.
— И?
— Така и не е пристигнала.
— Сигурна ли сте?