пауза и продължих: — Там беше убит трол, а на шията му имаше такъв равен разрез…
Половината от групата ни се юрнаха към вратата, прескачайки се, без да искат
разрешение от професора. Тесме съпроводи бягството им с хитра усмивка, и на останалите
им стана ясно, че от първия път беглеците със сигурност нямаше да си вземат изпита. А
след това, погледът на сивите очи се обърна отново към мен и се наложи да продължа:
— Аз изказах предположение за професията на убиеца и се оказах права, за което ми
съобщи майстор Окено. Той също така ми назова името на извършителя и се поинтересува
дали не го познавам. Работата е там, че заради четирите години, през които работих като
сервитьорка, аз познавам много хора в Ардам.
Професорът замислено кимна и се върна към темата на занятието. Учехме проклятието
с мигновено действие „Торнадо”. Но в момента, когато той се отдалечи към дъската,
Ригра, която беше добре позеленяла, ехидно се поинтересува:
— Какво, Дейка, като сервитьорка ти се е налагало толкова повръшано да лижеш от
пода, че даже труповете не те впечатляват?!
Аз се облегнах на стола, сложих ръце пред гърди и също без особена доброта,
отговорих:
— Вътрешностите са нищо работа, а виж, да се натъкнеш на труп, докато го ядат
умъртвия, да това е весело… особено, когато от корема, през разкъсаното му гърло потича
вино с остатъците от вечерята му…
Ригра се изстреля от място и излезе бегом от аудиторията, като едва не се сблъска с
тези, които вече се връщаха. Прилоша й някъде в коридора и аз ехидно си помислих, че
сега именно на нея ще й се наложи да чисти повръщано от пода, докато при майстор
Бурдус заведението беше прилично, клиентите не стигаха до такова нещо. Пък и подовете
там не ги миех аз.
Когато лекцията свърши и всички напуснахме аудиторията, Дакене все още стоеше на
колене и търкаше килима под зоркия и взискателен поглед на нашата крайно
недружелюбна чистачка, госпожа Жловис.
Да позлорадствам ми попречи магически усиленият глас, който извести:
— Адептка Риате, при директора!
Очите ми се навлажниха, отвсякъде пак съчувствено ме изпращаха с очи, а аз се
повлякох към лорд-директора… кто осъдена на смърт. Като стана дума, аз не бях свалила
пръстена, но вчера, отивайки на практически занятия си помислих, че майстор Окено също
би могъл да се заинтересува от украшението, затова… не, не го свалих, а си сложих черни
ръкавици с отрязани пръсти. И след това така си ходех из академията, вече без да изпитвам
необходимост постоянно да си придърпвам ръкава, за да не види никой украшението.
Към кабинета на директора вървях дълго, и изобщо бих се спряла, ако можех да съм
сигурна, че по този начин ще избягна срещата. Влязох в секретарската стая, мълчешком
минах покрай укоризнено клатеща главата си лейди Митас, почуках и … спрях пред
вратата.
— Влезте! — заповяда магистърът.
Подчиних се, без да вдигам поглед стигнах до мястото за получаване на наказания,
спрях на килима пред бюрото на лорд-директора, гледайки все още само върховете на
ботушите си.
— Добре — гласът на Тьер беше уморен, — половин година. Сватбата ще е веднага
след годишните изпити, летните месеци ще проведем в моя родов замък.
Предполагаше се, че аз след чутото ще се възрадвам и ще заликувам, така ли? Може би
приличните дами така и биха постъпили, а скромните бивши сервитьорки изобщо биха си
мълчали радостно, но лично аз унило погледнах магистъра и обещах:
— Ще ви прокълна!
— За какво? — възмути се лорд-директорът.
Това също беше лош въпрос — аз не знаех точно за какво, защото още не бях решила.
— Добре — той потри лицето си с ръце, като че ли се опитваше да прогони умората, —
твоите условия?
— Не съм свикнала да поставям условия — тъжно отговорих аз. — Това беше просто
молба… — и събирайки смелост изстрелях: — След като завърша Академията на
проклятията!
Глух стон откъм директора и тихото:
— Излез… моля те.
Той стана, отиде към прозореца, напълно ме загърби, като че ли не искаше изобщо да
ме вижда. И аз не можах да си тръгна. Стараейки се да стъпвам тихо, се приближих, с тъга
гледайки напрегнатия широк гръб на сякаш вкаменилия се лорд Тьер. И ръката ми сама се
вдигна към рамото му.
— Сам съм си виновен — изведнъж пресипнало произнесе магистърът. — Отначало