исках от теб гордост и увереност в себе си, а сега… сам съм си виновен.
Аз се приближих още, притиснах се към могъщия му гръб и тихо казах:
— Лорд Тьер, а…
— Риан!
— Какво?
— За теб съм Риан — поправи ме магистърът, а след това рязко се обърна, седна на
перваза и ме привлече към себе си, разполагайки ме между краката си. — Дея, ние сме
сгодени, можем ли поне сега да минем на по лично-интимното „ти”, вместо вежливо-
отчужденото „ви”?
— Можем — запъвайки се отговорих аз, смутена от тази близост.
По мъжки голямата му длан се плъзна по ръката ми нагоре, нежно докосна бузата ми,
галейки ме внимателно, след което магистърът тихо попита:
— Ти не искаш ли да се омъжиш?
— Не горя от желание — честно си признах аз.
— Толкова по-зле за мен — той горчиво се усмихна, а между веждите му се появи
гънка. — Аз горя от… желание.
Ние замълчахме. Аз с нарастваща тревога разглеждах лицето на лорд Тьер,
отбелязвайки кръговете под очите, забележимата бледност, бръчиците, на които не бях
обръщала внимание по-рано и възникна насъщния въпрос:
— Магистър, а вие кога за последен път сте ял нещо?
Усмивка и достатъчно твърдо:
— Не много възпитан въпрос, не намирате ли?
Аха, нагло се измъкваме от отговор!
— Знаете ли какво, лорд-директор — започнах аз, — струва ми се, че ние с вас
преминахме на „ти”, и ако не се лъжа, моят въпрос е закономерен за момиче, което се
ползва от статуса на ваша годеница и…
Но моята набираща обороти тирада беше прекъсната от тъжното:
— Ти криеш пръстена…
— Верис го позна — опитах се да обясня аз. — И както се изясни, влюбените във вас
дами години са мечтали за него, рисували са го…
Под заинтригувания му поглед аз млъкнах, а Тьер иронично се осведоми:
— Опасяваш се, че ще станеш жертва на някоя тъмна елфийка? Напразно.
— Но кронпринцесата е на свобода — аз се престорих, че не разбирам какво искаше да
получи дъщерята на императора.
Тьер също не заговори за нея, той беше прекалено благороден, но от друга страна, и аз
не се стремях особено да изказвам мнението си за хората. Въпреки това, след кратко
мълчание, магистърът произнесе:
— Кронпринцесата се омъжва и скоро ще напусне територията на Тъмната империя.
— А колко още ще останат… неомъжени… — не, определено нямаше да поговорим
нормално днес.
И тогава Риан изтърси:
— Страхливка!
— Какво? — с възмущение се вгледах в суровия лорд-директор, в чиито очи сега
танцуваха огънчета.
— Ти си страхливка — невъзмутимо повтори той. — Просто малко страхливо
момиченце, при това, дори прекалено гордо, че да си го признае поне пред себе си.
И такъв един предизвикателен поглед.
Гордо се обърнах и се опитах да си тръгна, но само се опитах, защото след мен се
понесе:
— Дея, ще обядваш ли с мен?
И аз отговорих:
— Да…
Излязох от кабинета все така, без да се обръщам, но знаех със сигурност, че той седи
сега и се усмихва, точно като мен, много радостно и светло.
Излизайки в приемната, аз не успях да скрия усмивката си от лейди Митас.
— Похвали ли те? — поинтересува се тя. — Ами той майстор Окено му изпрати
благодарност за съобразителната адептка.
Никога не бях обичала да лъжа, и затова просто мълчешком напуснах приемната.
А на обедната почивка се върнах в стаята си, измъквайки се от потока отиващи в
столовата адепти, преоблякох се в рокля и седнах на дивана с книга в ръце. И само се
усмихнах по-широко, когато се изви адския пламък.
Магистърът, без да каже дума, излезе от огъня и ми протегна ръка… Повече ние не се
карахме. Някак от само себе си бе взето решението, че през лятото наистина ще отидем в
родовия му замък, където ми предстоеше да се запозная със сестрите му — това беше
моят компромис, след като Риан се съгласи да чака края на моето обучение. Ние и двамата
правехме отстъпки, просто защото разприте ни нараняваха прекалено дълбоко.
* * *
Толкова дни безгранично щастие и спокойствие… Цяла седмица! Беше ни спокойно и
добре, заедно прекарвахме вечерите, и…
И какво й беше притрябвало на уважаемата лейди Тьер да се появи на хоризонта?!
— Отиваме ли на вечеря? — Риан внимателно отмести кичур коса от лицето ми, пъхна
го зад ухото. — Или ще се заемем с провеждането на разследване?
Честно казано, искаше ми се да забравя всичко, да го прегърна и отново да чувствам