това безметежно щастие, само че… пристигането на свекърва ми определено ме
тревожеше.
— Къде ще отседне?
— Не тук — той отново започна внимателно да гали раменете ми. — Мама ще дойде
утре през нощта, ще се настани в страноприемницата „Златният феникс”, сутринта има
някакви ангажименти по Ардам, а на обяд ние тримата ще се срещнем…
— В твоя дом? — напрегнато попитах аз.
— Не, в някоя ресторация.
Аз с усилие сдържах усмивката си, но все пак отсъдих:
— Ти очакваш неприятности от майчето си, Риан, очакваш ги, и това е повече от
очевидно.
Изпухтя, после хвана лявата ми ръка, поднесе я към устните си, нежно целуна
стегнатата в ръкавица длан и прошепна:
— Ти абсолютно от нищо не бива да се опасяваш, сърце мое, това мога да ти го
гарантирам.
С това затворихме темата. Аз припряно събрах тетрадките и учебниците за утре, лорд-
директорът подреди своите документи, след това ме взе за ръка и ние вече имахме
намерение да се пренесем, когато на вратата ми почукаха. При това, настойчиво.
Излизайки в гостната, попитах:
— Кой е?
— Аз — пресипнало отговори Жловис. — Там отвън те търсят, казват, че е важно.
Обръщайки се, учудено погледнах към Риан, той прошепна: „Чакам те вкъщи” и стъпи
в адския пламък. Едва след това отворих на Жловис.
— Какво се бавиш — недоволно измърмори гоблинът. — И защо си се преоблякла?
Имате още вечерно построяване.
— Зная — безгрижно отговорих аз, пристъпвайки след портиера.
Ние напуснахме зданието на женското общежитие, по заледилата се алея стигнахме до
портала, а там, както се оказа съвсем не че чакаше Юрао. Пред мен стоеше стройна, висока
жена, прекалено гъвкава, за да е човек. Така че, аз познах госпожа Крус още от далеч, но
откровено казано, бях учудена, че Жловис я е пуснал на територията на академията.
— Разпореждане на лорд-директора — забелязвайки удивлението ми, поясни
гоблинът. — От вратата и до края на арката можем да пускаме посетителите, по-нататък се
активира системата за охрана, така че никой опасен няма да може да влезе.
Стената на академията беше широка около седем крачки, арката — и тя толкова, така
че се получаваше неголямо покрито пространство, сухо и без вятър, между другото.
Когато се приближихме към омотаната в наметало посетителка, Жловис се поклони и
изчезна в своята стаичка, встроена в стената, а аз чух:
— Благодаря, Дея.
— За какво? — честно казано изобщо нищо не разбирах.
Горската жителка свали качулката от главата си, откривайки зелената коса, тънка бяла
кожа, огромните зелени очи, в рамката на кафяви като дъбова кора мигли и се усмихна,
проблясвайки със жълтозелените си зъби. След това произнесе:
— Грибо предположи, че ти ще отричаш докрай — госпожа Крус дойде по-близо. —
Той не би започнал да се оправдава, никога не би го направил, моят Грибо. Призна си
веднага като дойдоха Нощните стражи, че е извършил убийството, а за причината… А след
това Окено написа бележка и я предаде на офицер Найтес, той скоро се върна и Грибо
усети миризмата. Твоята миризма, Дея. На теб ти беше писал старши следователят. И
когато прочете твоя отговор, нареди на всички присъстващи, освен дроу, да излязат и
направо попита Грибо: „Дълг на честта?” и моето вълче му отговори „Да”. Офицер Найтес
е чувстващ истината и потвърди думите на Грибо, и моят любим го задържаха само, за да
даде показания. Върна се у дома още същата вечер, а делото го закриха. Днес дойде
постановлението.
Уха, а аз пет дни се тревожех за това — нито от Юрао, нито от старши следователя
имах някакви сведения. И бях много доволна, че всичко бе свършило така.
— Да, следователят Окено е чудесен човек… тоест, полувасилиск — поправих се аз.
Госпожа Крус уморено поклати глава и прошепна:
— Ти си чудесна, Дея. Благодаря ти!
— Няма за какво, наистина — започнах аз.
Но горската ме прекъсна и ми подаде някакъв пакет:
— Малък подарък от Грибо. Каза да го разделиш с този, когото обичаш.
Пакетът буквално ми го напъхаха в ръцете, а след това горската ме прегърна с ръцете си
— лиани, това е защото на тях костите им са гъвкави, и едва чуто прошепна:
— И отделна благодарност за Арроша, на лорда също беше твоята миризма.
След това госпожа Крус си тръгна, а аз, вцепенена, останах да стоя под арката, но
шокът ми не беше продължителен.
Игнорирайки изпълнения с любопитство поглед на Жловис, който едва не ми подпали