— А защо ти трябваше да припадаш?
— Не знам — аз продължавах да се усмихвам, — беше ми толкова добре…
— Наистина ли? — последва недоверчив въпрос, а след това ние започнахме да сядаме.
По-точно седна Риан, направо на стъпалата, а аз така си и останах в ръцете му.
— Така — намествайки ме по-удобно, произнесе магистърът, — хайде пак да опитаме,
става ли?
И пълен с очакване поглед на черните очи… Аз мълчешком кимнах. Лорд-директорът
се склони отново над мен. Топлите му устни внимателно се докоснаха до моите… и мен
тихо ме попитаха:
— Ще губим ли съзнание?
— Не — започвайки да се усмихвам, отговорих аз.
— А да не припаднем без предупреждение?
— Също не.
— Аха — хитра насмешка, — тогава с такива темпове до сватбата може и да стигнем
до истинска страстна целувка… — и изведнъж много замислено: — А какво ще правим с
първата брачна нощ, умът ми не го побира… Страх ме е даже да си помисля, колко години
ще са ни нужни, за да стигнем до нея…
— Ама, знаете ли! Аз все пак съм наясно откъде се появяват децата! — възмутено
заявих аз на лорд Тьер и опитах да стана.
Но мен не ме пуснаха, а след това, явно опитвайки се да скрият смеха си, се
поинтересуваха:
— Така ли? Наистина ли знаеш? И даже за процеса на зачеването?
Аз се изчервих. Тьер се разсмя и изправяйки се, ме отнесе в столовата, продължавайки
да се подхилва. А там аз си спомних:
— Все пак, какво сте правил при върколаците?
— Какво „си” правил — поправи ме Риан, настанявайки ме на стола.
— Добре, какво си правил при тях?
Независимо, че вече ме бяха сложили да седна, аз се изправих, взех пакета от майстор
Крус, който лорд Тьер беше оставил на масичката до прозореца. Вътре, обвито в
намаслена тъкан имаше великолепно пушено руло от шунка. Подаръкът беше наистина
царски, защото аз знаех със сигурност, че в Ардам това произведение на изкуството не се
продава, а се изнася директно за столицата.
— Да — Риан се приближи и ме прегърна, — за такъв сандвич съм готов да тичам из
цялата къща.
— Не, аз такова нещо на крак няма да ям — възразих аз и взимайки ножа, отрязах
парче, за да го сложа на масата.
— Аз нямах пред вид рулото — красноречиво притискайки ме към себе си, прошепна
магистърът.
Изчервявайки се моментално, тихо го заплаших:
— Ще те прокълна.
— Това вече го минахме — Риан започна едва доловимо да целува косата ми.
— Ще падна в безсъзнание! — простенах аз поредната заплаха.
— Държа те — коварно съобщи лорд Тьер.
И на мен ми остана последния ефективен довод:
— Гладна съм.
— Нямаш и най-малка представа аз колко съм гладен! — едва чуто произнесе
магистърът, но ме пусна.
След вечерята, разбърквайки чая, аз все пак се върнах към въпроса:
— Кажи, все пак, какво си правил при върколаците?
Отговориха ми с неохота, но ми отговориха:
— Дея, да започнем с това, че троловете никога не се ограничават, да кажем само да се
закачат или да поопипат момичето — аз пребледнях, а Риан мрачно добави: — А
върколаците не изскачат от вкъщи, за да убият нищожеството, ако дъщеря им е била
просто изплашена.
Лъжичката падна от внезапно изтръпналите ми пръсти, в очите ми се появиха сълзи, а
лорд-директорът меко ме укори:
— И как имате намерение да работите като частен следовател, лейди Риате, ако взимате
така присърце подобни неща?
Хубав въпрос, а за момичето, така или иначе ми беше жал до сълзи.
— Дея — с тих глас привлече вниманието ми лорд-директорът, — там вече всичко е
наред, Дея. Аз изтрих спомените й за случилото се, излекувах я и унищожих всички
последици. С нея всичко ще е наред.
А аз в този момент се сетих, че Риан и на онази вампирка помогна, и на племенниците
на майстор Гровас, и ето сега, на напълно непознатите му върколаци. Просто им помогна,
без да иска нищо в замяна, а по думите на вампирката, дори отказвайки се да вземе
каквото и да било…
— Ти наистина си невероятен… — прошепнах аз.
Намръщвайки се, Тьер доста рязко произнесе:
— Не си заслужава да говорим за това.
Аз отпих от чая, стараейки се да скрия усмивката си, но в крайна сметка, той първи не
издържа:
— Какво има?
— Всичко е прекрасно — усмивката ми ставаше все по-светла, — просто ти… ние,
цялата академия се бояхме от теб.
Той се разсмя и съвършено спокойно произнесе:
— В ордена на Безсмъртните не взимат кой да е, сърце мое, така че, повярвай, адептите