отвори бутилката, без да използва тирбушон. — Разбираш ли, на мъжете, обикновено се
подаряват две неща — вино или смеси за пушене. Аз не пуша, и съответно като подарък,
обикновено винаги съм получавал вина.
Докато разказваше, лорд-директорът напълни двете чаши със тъмната гъста течност с
отчетлив мирис на карриса — сладкият тъмен плод, който расте в горите в южната част на
империята. При нас, на север, беше трудно да се намери карриса, аз изобщо за първи път я
опитах, когато помагах на Тоби да вари сироп за торта.
— Има много приятен вкус — сподели магистърът, протягайки ми чашата. — Наричат
го още „лятно вино”.
Взимайки бокала си Риан отпи от виното, притвори очи и произнесе:
— Около нашия замък има храсти с карриса и от ранна пролет до късна есен нейният
аромат витае във въздуха, правейки го сладък, почти опияняващ… Мирисът на моя дом.
Внимателно поднесох бокала към устните си и притваряйки очи, вдъхнах аромата…
Направих мъничка глътка, няколко мига се опитвах да съпоставя този сладък, с лека
киселинка вкус с вкуса на сиропа, който беше направил тогава Тоби. Виното, всъщност, ми
хареса повече. Отпих отново… и отново…
Главата ми се завъртя почти веднага.
— То е коварно — със закъснение ме предупреди лорд Тьер.
— Да-а-а? — и усетих как някаква странна слабост обхвана тялото ми.
— Аха — потвърди Риан и притваряйки очи, добави — за последен път съм го пил…
мм… Някъде преди дванайсет години.
Загледах се в камината и ми се стори, че драконът весело ми намига… И осъзнах, че би
трябвало да оставя чашата, но кой-знае защо, направих още една глътка.
— Не се бой — Риан седна по-близо и ме прегърна през раменете, — Ще те пусне също
така бързо, както те хвана.
— Н-надявам се — облягайки се назад, наместих главата си на рамото му и се заех да
разглеждам огъня в камината през чашата. — А защо досега не си го изпил? Дванайсет
години са това, все пак…
Беше ми доста трудно да изразявам мислите си.
— Бях зает — тихо отговори магистърът, целувайки ме нежно по слепоочието, — и
откровено казано, нямаше с кого. Изисканото вино си заслужава да се пие само в
компанията на специална жена.
— Хм — аз обърнах глава, просто ми се прииска да видя израза на лицето му, — и с
какво аз съм особена?
Много загадъчна усмивка, а след това, едва чуто:
— Някой ден ще ти кажа.
— Някой ден… — като сънено ехо повторих аз и си допих виното.
Риан сложи бокала си на масата, взе моя и го остави до първия, след това нежно ме
прегърна, притискайки ме към себе си. Аз нямах нищо против, по-скоро обратното, уютно
ми беше в прегръдките му и ми харесваше просто възможността да седя и да гледам огъня
в камината. А огънят, той ме омагьосваше с танца си, с едва чутото пращене, а зад
прозореца започваше снежна буря и в шума на виещия вятър се вплитаха шумоленето и
скърцането на поклащащите се дървета…
— Дея — тихият глас на магистъра ме изтръгна от странното полусънно състояние, — а
защо не бива да те съжалявам?
Като че ли някой скръцна с нокти по стъклото! Изобщо не исках да говоря за това,
изобщо. Аз никога и на никого не бях разказвала… И като ледена вода по гърба в уютния
ми свят нахлу друг спомен — за горящата печка и многодневната снежна буря, за мъката,
която беше донесла онази зима…
— Не искам да разказвам — тихо отговорих аз. — Просто не искам…
— Свързано ли е с ипотеката на къщата ви? — на лорд Тьер определено не му
липсваше проницателност.
И аз премълчах.
Риан обаче не:
— Не може да се каже, се меся в чужди проблеми — с неочаквано рязък глас започна
той. — Това е и моя работа. Аз направих всичко възможно, за да реша проблема, щадейки
твоята гордост, но… Не мога да се освободя от мисълта за това какво се е случило, че
родителите ти практически са те продали в робство?
И аз бях принудена да отговоря, но отговорих през зъби:
— Те нямаха избор.
— Как е възможно? — лорд-директорът явно не ми вярваше.
Аз не исках да говоря за това. Изобщо не исках! И единственото, което успях да изцедя
от себе си беше:
— Мислиш ли, че те не съжаляваха? Всеки ден! Събуждаха се с тази мисъл и си лягаха
през нощта с нея. Аз се чувствах като покойник у дома. Мама, гледайки ме, всеки път с
мъка си сдържаше сълзите, а баща ми… Ох, не искам да говоря за това.
Риан ме прегърна по-силно и премълча. Ние седяхме в това тягостно мълчание дълго, а