след това предложи:
— Още вино?
— Утре съм на лекции — напомних аз.
— Гарантирам, че глава няма да те боли — магистърът отново напълни чашите,
протегна ми едната и произнесе: — Ако приличаш на баща си, значи той е много силен
човек. Със силен дух, достоен за уважение.
Аз се усмихнах, отпих глътка вино и отново притворих очи — вкусът ме очароваше,
упойваше и наистина ми напомняше за лятото. При нас, в Приграничието, лятото е късо,
горещите дни се броят на пръсти, а на мен ми се искаше да отида там, където лятото цари
поне половин година.
— Баща ти нали е ловец? — като че ли между другото попита магистърът.
— Аха — все така, без да отварям очи, отговорих аз, мислейки си за лятото, за храстите
карриса, за топлите слънчеви лъчи…
— М-м-м — провлече Риан, — ловец в Приграничието — опасен занаят. Какво го
нападна — загризен или рвар от предпланините?
— Загризен… — прошепнах аз и отворих очи.
Няколко мига гледах към огъня, рязко се обърнах и възмутено се вторачих в лорд-
директора.
— Какво? — невинно се поинтересува той.
— Лорд Тьер, отработвате върху мен методите за водене на разпит?
Устните му се разтегнаха и с коварен тон подхвърли:
— Не, разбира се… — усмивката му се разшири. — Всичките ми методи са отдавна
отработени, стратегиите са изпробвани, резултативността е достатъчно висока — и вече
напълно сериозно: — Баща ти много ли беше пострадал?
— Хм — аз леко се отдръпнах, за да виждам добре лицето му, — и къде вие, магистър,
сте отработвали методите за водене на разпит?
Тьер престана да се усмихва, но отговори честно:
— Във войната.
Не ми се искаше да го разпитвам по-нататък. Допих си виното, оставих чашата на
масичката, седнах и много вежливо помолих:
— Хайде да не говорим за това.
Той също изпразни чашата си, сложи го до моя и упорито каза:
— Ще говорим.
Аз станах, обърнах се и излязох от гостната. Ако той не ме чуваше, това не значеше, че
аз трябва винаги да го чувам. Въпреки това, успях да стигна само до входната врата, но не
успях да я отворя. Първо, задържайки ме с ръка, а ние не можем да се сравняваме по сила,
а след това, заобикаляйки ме, просто ми прегради пътя. В следващия момент лорд Тьер
внимателно обгърна кръста ми с една ръка с другата повдигна брадичката ми, и гледайки
ме в очите, тихичко произнесе:
— Аз трябва да знам.
— А аз не искам да говоря за това! — аз се освободих от ръката му, дръпвайки рязко
глава. — Не искам и няма да говоря! Боли ме само като си спомням! А сега наистина
трябва да вървя. Утре ще е тежък ден.
Аз заобиколих лорд Тьер, свалих палтото си от закачалката, бързо си обух ботушите, но
така и не стигнах до вратата…
Изви се адски пламък.
Аз пристъпих в огъня без думи и вече бях започнала да се премествам, когато чух
тихото:
— Прости ми… аз не исках…
Тази нощ спах просто отвратително. Ту се събуждах от собствения си вик, ту скачах,
гледайки ръцете си, със закъснение осъзнавайки, че там вече няма кръв и вече всичко е
наред. За щастие, по-малките ми братя и сестри не помнеха нищо, но аз все още не можех
да го забравя.
* * *
На сутринта ме събуди почукване на вратата. Разбързах се да отворя и с учудване
погледнах разярената капитан Верис, а тя — мен… Зверското изражение изчезна
моментално от лицето й, сменяйки се с неподправена тревога. След това, тя внимателно ме
изблъска в стаята, влезе след мен, затвори вратата и се поинтересува:
— Какво се е случило?
— Н-нищо — със закъснение си спомних, че не бях отишла на вечерното построяване.
— Съвсем нищо? — със сладък глас измърка Верис.
— Д-да…
Мен ме хванаха за рамото, доведоха ме до огледалото и посочвайки ми собственото ми
отражение, се поинтересуваха:
— Тогава, бъди така добра да обясниш на недоумяващата куратор Верис, защо цялото
ти лице е подпухнало, а очите ти са червени?!
Наистина, не изглеждах както трябва — бледа, с тъмни кръгове около очите, с
подпухнал нос и някаква такава, уплашена…
— Това ще мине — уверено заявих на куратора, оправяйки косата си, — не е за първи
път.
— Така ли? — иронично вметна тя. — И колко често ти се случва това „не за първи
път”?
— Все по-рядко — честно отвърнах аз. — Струва ми се, че скоро изобщо ще ми мине.
Верис недоверчиво ме гледаше, скръстила ръце пред гърди, а след това замислено