ръкавиците. И не си замълча за своето откритие:
— Пръстен?!
Къде се мотаеше този дроу?!
Аз се огледах, Юрао в този момент се показа в края на извиващия се коридор и
стремително ни догонваше.
— Дея! — стъписа ме викът на лорд Мерос. — Какво означава това?!
Аз се опитах внимателно да издърпам ръката си, но офицерът от Нощната стража ме
държеше здраво. А след това направо ме дръпна към себе си и процеди през зъби:
— Това годежен пръстен ли е?!
За щастие, Юрао ни догони, а той винаги се отличаваше с непреодолима наглост:
— Партньор, ама че си чевръста! — издърпа той ръката ми от дланта на вкаменилия се
лорд Мерос. — Шефе, благодаря ви, че наглеждахте тази… Дея, нямаме никакво време,
какво се влачиш?!
И мен ме повлякоха през фунията с такава скорост, че се наложи да тичам,
придържайки наметалото. А на изхода се обърнах и видях, че лорд Шейдер Мерос все така
стои насред коридора и мрачно гледа някъде в пространството.
* * *
В Ррадак бушуваше снежна буря.
Това населено място бе разположено по на север от Ардам, него не го предпазваше
планинската верига и затова тук зимата беше несравнимо по- сурова, а понякога падаше
толкова сняг, че затрупваше града до самите покриви на къщите. Сега, обаче улиците бяха
чисти, явно тази сутрин бяха разчистили снега, а пред таверната, до която се намираше
изхода от пространствената фуния се тълпеше сдържан от магическа ограда народ, най-
вече върколаци, които и населяваха самия Ррадак. Тук живееха малко хора, все пак,
климатът беше прекалено суров.
— Адептка Риате! — викът на старши следователят Окено, показващ се на прага а
кръчмата, привлече към нас вниманието и на останалите Нощни стражи. — Мърдай насам,
интересно ми е ти какво ще кажеш!
Василискът сред присъстващите изглеждаше доста оригинално — с лека риза,
униформен панталон и бос. Явно се беше превъплъщавал наскоро и или още не беше успял
да се облече, или гореше от ярост, при василиските това се случваше понякога.
Претичвайки през заледения двор, аз влязох в таверната.
И веднага не ми се понравиха сумрака, ниските тавани и… миризмата. Сладникаво-
отблъскващият мирис на гниене…
— Намерили са ги тази сутрин — започна без предисловия Окено. — Според местните
следователи, стопанинът на кръчмата, в желанието си да им изпразни джобовете, е отровил
цялата банда тролове. Знаеш ли какво го чака върколака за такова нещо?
Аз знаех — публична екзекуция и опожаряване на цялото имущество. А за върколаците
семейството е всичко. И когато върколакът знае, че най-скъпите му ще останат без покрив
над главата и средства за съществуване — това е сто пъти по-лошо и от смъртта.
— Случаят щяха да го заметат под килима — продължаваше Окено, водейки ме между
мръсните маси, на които явно от вчера всичко така си беше останало и никой не беше
почиствал, — но жената на върколака, човечка, стигнала до магическата станция, тук,
недалеч, и чрез тях ни прати съобщение, че мъжът й не е виновен и моли за помощ.
И ей така, просто? Обикновена жена, съпруга на върколак, праща молба за помощ на
самия Окено, а той захвърля всичко и се понася насам? За нищо на света нямаше да
повярвам!
Старши следователят се обърна, забележи скептичното изражение на лицето ми, спря и
с тежка въздишка призна:
— Дейра е аристократка, техният замък се намира близо до земите, където се
разполагаше моят клан. Когато тя се влюби в обикновен върколак, баща й беше в ярост, но
Дейра избяга. За нея не се знаеше нищо почти двайсет години, лорд Гро, полудракон,
естествено я търсеше. Но кой би могъл да си помисли, че възхитителната лейди Дейра Гро
се крие в Приграничието и то в такава дупка като Ррадак?
Нищо странно! При драконите дъщерите са по ценни от теглото си в злато, в буквалния
смисъл. Странно беше, че върколакът изобщо беше успял да избяга с любимата си и да
живее с нея щастливо толкова години.
— Тоест, вие не допускате, че върколакът е виновен? — върнах се аз към делото.
— Нека да кажем така — майстор Окено се огледа, и убедил се, че никой не ни слуша,
прошепна: — Аз бих бил много доволен, ако Корро наистина се окаже невинен. Искрено
съчувствам на Дейра, да… и не ми се иска да пострадат децата им. За децата ми е най-жал,
особено за момчетата, защото момичетата ще ги вземе дядото. Драконовата кръв в