Свивайки рамене в недоумение, аз се затътрих към кабинета на куратора.
Едва бях влязла и веднага сурово ми заповядаха:
— Затвори вратата.
Затворих я и се приближих към бюрото на куратора. Със жест ме поканиха да седна, а
след това:
— На лявата ти ръка има много интересно пръстенче. Откъде е?
Аз си спомних, че така и не бях свалила годежното украшение, тъжно погледнах към
червеното злато и блестящия кристал на черния диамант… след това всичко се разплува
пред очите ми и аз с ужас разбрах, че банално съм се докарала до истерия.
— Дея, ама какво става с теб? — възмути се Верис, скачайки от мястото си.
На мен не ми помогна даже носната кърпичка, подадена от куратора, а когато тя
започна да ме успокоява и да ме гали по гърба, молейки ме да спра да плача, разбрах, че от
това ми става само по-лошо… А след това въздухът засия и се появи Дара. Аз се опитах да
се стегна, поне някак да прекратя да плача, но в крайна сметка, закрих лицето си с ръце и
вече само тихичко хлипах.
— Ах, тези живи! Как само са ми омръзнали! — с неочаквано зъл глас процеди Дара,
възроденият дух на смъртта.
— Ама какво се е случило!? — възкликна Верис.
— Не знам! — възмути се Дара. — Оня се е захванал със стихийно изсичане на
дърветата, тая реве. Кажи ми сега, какво пак се е случило между тях?
Аз дори престанах да хлипам след тези думи. След това, все пак изхлипах още веднъж и
прошепнах:
— Жалко за парка…
Дара се подсмихна и поясни:
— Ами той е в Ардамската гора! А че ти е жал за парка, Тьер е наясно.
И тук аз си спомних:
— Ама в гората има умъртвия! Те след залез стават по-силни, а вече е почти нощ! И
върколаците… и…
— Да-а-а — проточи Верис, сядайки на стола си. — Ами че тя, Ардамската гора, е
резерват, там живеят такива екземпляри, които вече са измрели в цялата империя.
— Тьер е в невменяемо състояние, така че считай, че те и в Ардам вече са измрели —
Дара тежко въздъхна и се намести до Верис, присъединявайки се към укорителните
погледи в моя посока. — Успокои ли се? Разказвай!
Аз наистина се бях успокоила, но нямах никакво намерение да разказвам. Във всеки
случай, това си бяха наши отношения и аз нямаше да набърквам в тях странични хора. И
нехора. Но страничните… нехора започнаха да си правят изводи и без моето участие:
— На пръста й е семейният пръстен на Тьерите, същият този, който наследникът на
рода дава на своята избраница — с коварна усмивка, гледайки ме втренчено, произнесе
Верис. — Този артефакт е на около три хиляди години, и ако съдим по черния цвят на
диаманта, той вече е активиран.
Аз с удивление погледнах към пръстена… Не можех да повярвам!
— Така ли? — отзова се Дара. — А ти откъде знаеш?
— Помниш ли Брая Ардан? — втренчена все още в мен, попита възродения дух
капитан Верис. — Тя беше луда по Тьер още по време на обучението, и тази страст още не
й е минала. Та, изображения именно на това пръстенче, бяха закачени по цялата й стая
като напомняне за най-заветната й мечта.
И двете се взряха в пръстена, аз, всъщност, също.
След това Дара се осведоми:
— А какво значи активиран?
— Не съм много сигурна — Верис продължаваше напрегнато да гледа пръстена. —
Помня, че Брая постоянно мечтаеше за това, че той ще сложи на пръста й ей това
украшение и камъкът ще потъмнее, а значи, ще се активира. Та той в началото е бил като
обикновен диамант.
Ние дружно погледнахме пръстена още веднъж, и аз, кой знае защо, промърморих:
— С черен е по-красиво, с прозрачен щеше да стои по-зле.
— По принцип си права — отзова се Верис, — така е по-елегантно. И подхожда повече
на бялата ти кожа.
Ние помълчахме дружно още малко, а после Дара се върна към разговора на не много
приятната тема:
— Изводът от всичко това е, че Тьер й е направил предложение и Дея се е съгласила.
— Така излиза — кураторът кимна. — Ама какво се е случило след това?
И двете ме фиксираха с очи, забравяйки за пръстена. Аз си премълчах.
— Няма да каже — разочаровано проточи Дара
— Аз такива мъчения съм виждала… — намекна Лейди Верис.
— И аз за това си мисля постоянно — призна си възроденият дух на смъртта.
Скръствайки ръце на гърдите, възмутено прехвърлих поглед от едната към другата.
— Даже не се опитвай да пробудиш съвестта ми — разсмивайки се каза Дара, — И
приживе такова нещо не се е наблюдавало у мен.
— И аз така — запя същата песен Верис. — Съвестта не е това качество, което се