Тошо Лижев
Не стреляй дори на шега!
Той имаше великолепно сърце, еластични мускули и издръжливо тяло. Очите му бяха по-зорки от соколови, умът — по-гъвкав от тетивата на аборигенски лък. Той знаеше всичко и можеше всичко.
Наричаха го Дин, а това име беше известно на половината планети от системата Лъвски скок. Знаеха го пилотите и усвоителите, заселниците и аборигените, роботите и децата на всички разумни и неразумни видове.
Дин крачеше на стотина метра пред другите. Този свят му беше познат. Но той нямаше право да рискува, защото човек никога не може да предвиди всички опасности и защото инструкцията го задължаваше да се държи така, като че ли за пръв път стъпва на планетата.
Представи си как другарите му вървят отзад — скупчени, опрели рамо до рамо, отворили широко очи, как трепват при всяко пропукване на съчка, при всяко обаждане на птица…
Той наивно се лъжеше. Нито един от десетте стажанти не се боеше, защото името на водача им беше известно вече и на Земята. Там то беше станало легенда, защото Земята е твърде далече от системата Лъвски скок.
Дин не знаеше що е страх. С котешка стъпка се промъкваше през джунглата, газеше реки и блата, възкачваше хълмове и планини — проникваше пръв там, където шумните и недодялани автомати бяха безполезни. Той беше първото човешко същество, което виждат обитателите на новите планети. И тъй като щяха да съдят за цялото човечество по него, той не можеше да бъде друго освен въплъщение на сила и благородство, на ловкост и ум.
Той беше съвършен усвоител.
И от него искаха да подготвя такива като себе си.
Беше започнала Епохата на великото галактическо преселение. Човечеството се втурна презглава към непознати и чужди светове. И усвоителите станаха най-търсените хора. С това дело се заемаха най-безстрашните, най-издръжливите мъже. Обучаваха ги, тренираха ги дълго и старателно на скъпи полигони, за да работят и оцеляват във всякакви условия. За това дело търсеха търпеливи и пресметливи умове. Развиваха въображението и логиката им. Приучваха ги на светкавична съобразителност, за да постигат по най-късия път разбирателство с представителите на новите светове.
И накрая ги пращаха на двумесечна практика не на полигон, а на току-що проучена планета при опитен усвоител.
Тази работа измъчваше Дин. Еднообразно и дотегливо минаваха дните в бродене на познати пътеки, сред позната растителност, сред познати зверове и птици. Той скучаеше. Тръпнеше от нетърпение да се озове в нов, неизвестен свят.
Но не казваше нито дума на стажантите. Водеше мълчаливо колоната напред.
Дин вдигна глава, замижа от силния блясък на Лъв–17 и заслони с длан челото си. Звездата приближаваше зенита. Беше време за почивка. Дин се огледа.
Наблизо имаше голо, каменливо място. Той дочака групата и ги поведе натам.
— Двайсет минути почивка и лека закуска — обяви Дин.
Стажантите останаха прави.
— Какво има? — учуди се Дин.
— Не е ли по-добре да седнем на тревата? Ето там има чудесна свежа морава…
Дин дори не се обърна.
— Сигурен ли си — попита той — че това е трева?
Стажантът протегна ръка, но другарите му го сбутаха и той сконфузено промърмори:
— Приликата е толкова силна, че… извинявай, Командор. Знам чудесно инструкцията, но логиката… Нали знаеш, логиката е по-силна от всякакви правила.
— Какво имаш предвид?
— Ти си минавал оттук. Ти си сядал върху тези зелени стръкчета, които така поразително приличат на трева. Следователно е безопасно. Тази планета в една или друга степен е вече позната.
— Но не и за вас! Вие едва вчера стъпихте на нея. Не забравяйте.
Беше им го казал преди час. И предния ден. Беше го казвал и на предишната група, и по-рано… Докога щеше да го повтаря? Това ли беше работата на усвоителя?
Стажантите неохотно насядаха и отвориха чантите. Наизвадиха продукти. Някои останаха клекнали, защото отдолу им убиваше, и като ги гледаше как предпазливо се наместват, Дин съжали, загдето ги беше довел тук.
Ако беше сам, той нямаше да си мисли за това… Проклети камъни, колко остри са ръбовете им…
Мълчаливо задъвкаха.
В безветреното пладне короните на дърветата безшумно пулсираха. Птиците се бяха изпокрили от жегата и за̀духа. Никаква живинка не се мяркаше наоколо.
И изведнъж нещо прошумоля. Всички оставиха храната и едновременно се обърнаха.
От гъсталака любопитно надничаше топчеста жълта муцунка. Дин веднага позна животното — беше лакомник. Беше го нарекъл така, защото то не се гнусеше от нищо. Налиташе и на леш, обираше останките от храната на усвоителя, а веднъж дори успя да му отмъкне целия запас от продукти.