Лакомникът зарипа на късите си крака и смело приближи хората. Спря на един скок разстояние, изправи се на задните си лапи и смешно замърда кръглата си муцунка.
Един от стажантите протегна ръка.
— Не го пипай — прошепна Дин. — И не му давайте храна.
Този, който се канеше да хвърли късче месо, смутено отдръпна ръка.
— Ще го отровим ли?
— Не, дявол да го вземе — изпъшка Дин, — нищо няма да му стане. Той е всеяден. Знам това. Аз! Вие още не го знаете. Сами трябва да го разберете. И моля ви се не ме питайте как.
— Вижте!
Всички забравиха лакомника и устремиха погледи нагоре. Синя дългокрила птица кръжеше над горичката. На светлия безоблачен фон на небето ясно различаваха очертанията на дългото й тяло, закривения клюн и широката опашка.
Внезапно с птицата стана нещо странно — крилете й сякаш изчезнаха. Миг — и отново се появиха. Като че ли тялото й ги всмукваше в себе си и сетне ги изхвърляше с мигновен, недоловим за човешкото око размах.
Един от стажантите вдигна пушката си и се прицели.
— Не стреляй! — крясна Дин.
Стажантът свали пушката.
— Аз само на шега — каза той. — Инстинкт на ловец. А при такава хубава мишена можеш ли да се сдържиш?
— Не стреляй дори на шега, никога!
Дин закопча чантата си. Внимателно събра останките от храната и ги изсипа в портативния дезинфектор-обменник, закрепен на колана.
Стажантите последваха примера му.
— Командор — обади се някой, — а ти никога ли не си стрелял? Дори на шега?
Дин се намръщи.
— Нито един път. Аз съм най-добрият стрелец в системата Лъвски скок. Но когато съм на работа, не ми се е случвало да стрелям. Вие знаете кога се разрешава това — само при нападение, което не може да се избегне, и при повреда в енергетичната и защитната система на усвоителя…
— Човек като тебе не може да бъде роб на инструкцията. Нима за собствено удоволствие поне веднъж…
— Не! — Възкликна с раздразнение Дин. — В непознат свят не се стреля. Такава шега може да разруши всичко, което си постигнал за пет дни така, че после и за пет години да не можеш си го върна.
— Какво е то, Командор?
— Доверието.
— О! Нима има разумни същества на всички планети?
— Този въпрос е безсмислен. Той изхожда от ограничената ни човешка представа. Ние все още не знаем какво представлява извън Земята разумът и какъв може да бъде той. Твърде възможно е това, което наричаме разум, да притежава онова качество на неповторимост и своеобразие, което не ни позволява да срещнем две еднакви човешки лица или две еднакви планети в Големия космос. Затова ние трудно, навярно още дълго време, трудно ще го отличаваме. Затова сме длъжни да пристъпваме към всеки храст, птица, животно, към всичко живо като към разумно, равноправно — в най-лошия случай — на нас създание. Разумът е различен, да, но чувствата са еднакви в цялата Вселена. Усвоителят не може да си позволява никакви волности.
Дин намести чантата на гърба си.
— Жалко — въздъхна някой, — да не можеш да си направиш дори една шега… Жалко…
— Почакайте ме тук — каза Дин. — Аз ей сега ще се върна.
Той беше съвършен усвоител. Имаше великолепно сърце, еластични мускули и издръжливо тяло. Очите му бяха по-зорки от соколови, умът — по-гъвкав от тетивата на аборигенски лък. Знаеше всичко и можеше всичко. И най-важното — той никога не мислеше за това. То беше негово състояние. Негова същност.
Но сега тетивата нервно потрепваше, сякаш я държеше неумела, неуверена ръка…
Какво каза онзи младок, дето имаше мляко на устните си още? Шега… Да, иска му се на него ваканционна разходчица да си направи…
Дин се спъна и с мъка сподави напираща ругатня.
Беше станал невнимателен и за миг отслаби контрола над себе си и обстановката. А това никога по-рано не беше му се случвало!
Повърхността наоколо беше камениста и неравна, проядена от ерозията. Дин седна и затегна връзките на усвоителските си обуща. Притисна с палци бомбетата и усети как с тихо свистене в кухите подметки занавлиза сгъстен въздух.
Шега… Какво знаеха тези сополанковци. Нима на него не му се искаше. Нима най-добрият стрелец в цялата система Лъвски скок можеше лесно да се задоволява с признанието, дълги месеци да сдържа желанието си, най-естественото за човека желание, което потвърждава мисълта и му носи наслаждение… Шега…
Той свали пушката, сложи я на коленете си и докосна с върха на пръстите си лекия твърд метал. Опари го, беше се нагрял от обедния пек. Дин се сепна и си спомни защо беше тръгнал напред, като ги остави да го чакат.
Тук някъде беше неразгаданият феномен на отражението. Искаше да го види още веднъж, преди стажантите. Беше го вписал в отчета си точно под тази графа — „неразгадани феномени“. При първата среща му се стори нещо съвсем просто. Очевидно, това беше явление подобно на миражите в земните пустини — нали отдавна, отдавна и на Земята е имало пустини. Някаква оптическа игра от пречупването на лъчите… Но Дин знаеше, че очевидно не означава сигурно. Нека специалистите си поблъскат главите, такава отговорност той нямаше право да поема.