Подозираше нещо друго. Нещо особено, непознато за усвоител дори като него. В главата му се беше мярнала мисълта, че това може би е някакъв огледален свят, че тук проникваха един в друг два различни свята, като единият повтаряше другия, както матрицата оригинала. Предположението му се стори нелепо и той се постара да го забрави. Сега отново си го спомни.
Дин се изправи, разтъпка се и с доволство забеляза, че вече не усеща неравностите на почвата. Напомпаните гъвкави подметки на усвоителските му обуща бяха чудесно направени. Дин беше изпитвал хиляди пъти това чувство, но винаги го изживяваше със свежестта на усещането от първа разходка с тях. Това чувство беше постоянно и към другите вещи, към животните и растенията, към вятъра и звездите, към всичко, което го заобикаляше, към всичко, което се изпречваше на пътя му. Дин дори не помисляше колко много му помагаше детската първичност на възприятието да бъде един съвършен усвоител.
Само тези стажанти го дразнеха. Бяха му дошли до гуша.
Искаха да се шегуват. Те още не познаваха истински бремето на човешката отговорност към чуждия свят. И навярно скришом му се надсмиваха. Смятаха го за буквояд, за затъпял сухар с кретенското въображение на древен компютър…
Ех, миличките, да ми паднете на друго място, да видите, как ще се пошегувам с вас, какъв главозамайващ фарс ще ви изиграя, как…
Изображението се появи внезапно и мигновено.
Гола каменлива повърхност, купища морени, издълбана от ерозията като с бръчки почва, хилави ниски храсти, тъмнеещ в дълбочината силует на горичката… Дин знаеше, че там всяко камъче, всеки лист, всяка прашинка съответства на отсамните. Цялата картина беше копие на света, в който се намираше самият той.
И точно срещу него, на същото място, стоеше един друг Дин. Един човек с великолепно сърце, еластични мускули и издръжливо тяло. Очите му бяха по-зорки от соколови, умът — по-гъвкав от тетивата на аборигенски лък. Един съвършен усвоител, който знаеше всичко и можеше всичко.
Дин тръсна глава. Глупости, това беше безплътно копие. Игра на светлината.
Фигурата повтори едновременно с него движението.
Дин инстинктивно вдигна ръка. Другият Дин също вдигна ръка. В дланта си той стискаше пушка.
Усвоителят се погледна и занемя от изненада. Защо беше свалил оръжието си?
Зад гърба му, от мястото, където беше оставил стажантите, екна дружен смях.
Звукът проникна в сърцето му и го ужили.
Нещо се отприщи в съзнанието му. Заля го бързострелният поток на спомените. В един миг той изживя отново всичко — непознатите планети, премеждията, търпеливото търсачество… И той осъзна, че през всичките тези месеци, през всичките тези години беше потискал нещо в себе си.
По дяволите, нямаше ли право веднъж да си позволи волност? Да си направи поне една-единствена шега?
Защо не. Беше толкова просто. Нали никой никога не му е забранявал да се поглуми над себе си!
Това, разбира се, е игра на светлината. Мираж. Зад невидимото огледало — знаеше го добре, защото беше минавал оттам — имаше само камънаци, пустош километрична. Познаваше този свят. Беше го обходил и проучил, беше уверен, че няма да навреди никому и няма да уплаши никого.
Дин опря приклада в рамото си и се прицели в другия Дин.
Другият Дин също се прицели.
Отекна изстрел.
Тетивата се скъса.
— Командор! Командооор!…
Бързо-бързо затупкаха десет чифта крака… Десет мъжки лица се надвесиха над тялото на усвоителя.
— Мъртъв е.
— Колко време е нужно да повикаме Спасителната служба и да го отнесем на базата?
— Два-три часа. В най-добрия случаи. Ако няма друго произшествие…
— Ще успеем. Той трябва да живее!
— Ще живее. Три часа са дреболия за новия модел възкресители. Регенерацията…
— Пипнете дулото! Невероятно… Дин е стрелял.
— Но ние чухме само един изстрел!
Стажантите объркано се огледаха.
На стотина-двеста метра срещу тях стояха десет души.
Стажантите вдигнаха ръце за поздрав. И понеже държаха пушки, им се стори, че тези отсреща се прицелват в тях.
Десетте затвора щракнаха като един.
— Не стреляйте! — Извика някой. — Това не е шега… Ако все пак ни убият, след три ча̀са ще пристигне спасителната ракета, ще ни възкресят…