— Какво има?
— Не си забравила за партито в училище утре, нали?
Джеси се засмя. Две брошури за партито, изрисувани с поклонници и тикви, висяха на хладилника й. Дани се вълнуваше адски много за него.
— Разбира се, че не съм.
— Добре. Учителката попита дали някоя от майките може да донесе сладки. Можеш ли отново да изпечеш тиквени бисквитки, както на Хелоуин?
Джеси с усмивка разроши кестенявата коса на сина си.
— Естествено, че мога. — Само трябваше да спи час по-малко, за да отиде до магазина да вземе необходимите продукти, и да направи въпросните бисквитки преди следващата си смяна.
В деня на училищното парти също нямаше да си легне, докато Дани не се върнеше у дома.
Тя пресметна, че с един-единствен почивен ден между тогава и Деня на благодарността, ще може да поспи едва няколко часа.
— Хайде да те облечем, за да може леля да те заведе на градина.
Вече по-бодър, Дани заподскача до стаята си и започна да изважда дрехи от скрина си. Десет минути по-късно двамата бяха тръгнали и Джеси се строполи на леглото.
— О, Боже, той какво прави тук… отново? — Джеси попита Лиан на секундата щом звънецът на вратата към закусвалнята звънна и Джак прекрачи прага. Той улови погледа й, усмихна се и поздрави като наклони шапката си.
— Аз му казах, че си на работа — каза Лиан.
— Защо го направи? Не го насърчавай.
— Мисля, че е сладък. И ти мислиш същото, въобще не се и опитвай да го отречеш. — Лиан взе гореща порция от кухненското гише и се отдалечи.
— Хей, скъпа — каза Джак, докато се качваше на въртящия се стол на бара.
— Какво правиш тук, Джак? — Джеси скръсти ръце пред гърдите си и игнорира туптенето на ускоряващия й се пулс.
— Проверявам как си.
— Мислех, че съм била ясна снощи. Не проявявам интерес.
Ни най-малко обиден, Джак се ухили и трапчинките около устните му се показаха за малко.
— Е, бих искал да пийна кафе, мис Джеси, благодаря, че предложихте.
Джеси промърмори нещо щом се завъртя, за да донесе чаша и каната с кафето.
Сервира му набързо, преди да изтича да приеме друга поръчка. Толкова рано вечерта закусвалнята беше пълна с хора, връщащи се от късна вечеря. Надяваше се, че ще може да игнорира каубоя на плота достатъчно дълго, че да си отиде.
Не стана. Дори след като не му обърна внимание почти час, Джак просто се усмихна и изчака, докато тя повече не можеше да го пренебрегва.
— Бих искал да поръчам парче орехов пай с кафето.
— Искаш ли и сладолед отгоре?
— Сега вече говорим на един език.
Джеси се зае да приготви пая му и през цялото време усещаше тежестта на погледа му върху гърба си.
Когато остави сладкиша пред него, той потърка ръце като малко дете.
— Обичам орехов пай, а ти?
— С по две хиляди калории на парче, не си позволявам много често.
Той отчупи парче пай с вилицата си, лапна го и заговори:
— Не изглеждаш сякаш трябва да се тревожиш за фигурата си. — Погледът му бавно обходи цялото й тяло. Не точно такава реакция беше искала да предизвика с думите си.
— Всяка жена се тревожи за фигурата си.
— О, не съм сигурен. Казвали са ми, че слабите жени не му мислят много.
— Лъжат.
Той повдигна вежди.
— Наистина ли?
— Наистина. На всяка жена й се иска да изяде всички пържоли и орехови пайове на света, но знае, че ако го направи, ще се бори с тлъстините до трийсетте си години.
— Още повече ми се иска да те изкуша с домашния орехов пай на леля ми Биа. Той е най-добрият. И този не е зле, но няма нищо общо с пая на леля Биа.
Джеси не можа да потисне усмивката си.
— И къде е тази твоя леля Биа?
— В Тексас.
— Това означава ли, че ще шофираш до вкъщи за почивните дни?
— За Деня на благодарността ли говориш?
— Да — каза тя, докато му наливаше кафе.
— Не, не и този път. Може би на Коледа.
— Често ли се прибираш?
Той се забави с отговора.
— Понякога.
Уклончив отговор. Не че й влизаше в работата.
Докато Джеси изпрати две от масите си, Джак си изяде пая. Едва няколко клиенти влязоха в ресторанта, когато Джак й предложи да седне да си почине за малко.
Вместо това Джеси се облегна на плота и кръстоса ръце.
— Виж, Джак, поласкана съм…
— Това го каза снощи.
— Но очевидно ти нищо не си разбрал. Поласкана съм, но няма да изляза с теб.
Той кимна.
— Да, знам.
Тя премести ръце на кръста си.
— Щом знаеш, защо си тук?
— Много се радвам, че попита — каза той. След това потупа стола до себе си. — Седни и ми позволи да ти обясня.