Все още мислеше за това, че е споделила с непознат какъв размер носи. С ръста си от почти 172 сантиметра, размер осем беше идеален. И все пак, като го произнасяше на глас, оставаше горчив вкус в устата й.
— Е?
— Какъв беше въпросът?
— Номерът на обувките?
— Оставят и обувки?
— Понякога.
— 37 за обувки. — Това го каза вече по-спокойно.
— Значи се разбрахме.
— Не знам.
— Хайде, Джеси. Какво ще изгубиш? Бляскава вечеря, изобилие от пенливо вино, коктейл със скариди, плодове, сирена. Всичко това безплатно.
— Не знам.
— Не си на работа, Диан вече ми каза.
Джеси стрелна Диан с кръвнишки поглед.
— Предателка — промърмори тя.
Джак я сръчка с лакът.
— Ще донеса роклята. Четвъртък сутринта.
— Господи, Диан целия ми график ли ти изпя?
— Горе-долу. Ще донеса роклята и поканата. Ти само трябва да дойдеш.
— Няма да познавам никого.
— Ще познаваш мен. — Той й намигна и в отговор стомахът й се преобърна. Какво имаше за губене? Можеше да отиде, да изпие чаша вино и да си тръгне, ако не се чувстваше на място.
— Е, добре. Ще дойда.
— Това е моето момиче! — Джак извади портфейла си и остави десетачка на барплота.
— Не съм твоето момиче.
Джак се подсмихна.
— Да. Ще се видим на Деня на благодарността, Джеси.
Трета глава
Самюъл Фийлдс, мениджърът на хотел „Онтарио Морисън”, седеше срещу Джак зад бюрото си, изпънат като бастун и разтеглил устните си в напрегната усмивка. Раменете му изпъваха перфектно костюма от три части, вратовръзката му бе вързана на безупречен възел. Той ръководеше хотел „Онтарио” повече от десет години, още от отварянето му. И сигурно щеше да остане тук през следващите десет, освен ако не му се приискаше друга гледка.
— Много ми е странно да ви виждам от другата страна на бюрото, господин Морисън.
— Не мога да разбера защо това те притеснява, Сам. Това е твоят офис, не моят.
— Да, май е така.
— Не съм от хората, които обичат да се разпореждат. Престоят ми в „Онтарио” ще продължи само през почивните дни. Щом започне строежът на „Повече за по-малко”, се прибирам в Тексас.
— Доста време мина от последния път, когато някой от семейството ви използва пентхауз апартамента. Надявам се да отговаря на нуждите ви.
Фамилният пентхауз заемаше почти половината от най-горния етаж в западното крило. Подобно на всички останали хотели от веригата „Морисън” фамилният апартамент представляваше точно това: място, където семейството можеше да преспи по време на еднодневни престои, или място, където можеха да отсядат многобройните влиятелни особи от цял свят, с които Джак и баща му Гейлорд си имаха работа. Семейство Морисън се обаждаха, когато се налагаше използването на апартаментите, а през останалите дни в годината служителите можеха да го дават на гости на хотела. Пентхаузът разполагаше с три спални, три бани, напълно оборудвана кухня, трапезария и всекидневна. Терасата и вътрешните дворове гледаха към летището и към примигващите светлини на „Инланд Емпайър”. Помещенията спокойно можеха да поберат парти за стотина души, но Джак не планираше подобно събиране. Подовете в дневната и трапезарията бяха покрити с тъмен махагон. Плюшените дивани бяха подредени един срещу друг, а останалото пространство бе запълнено с няколко стола и маси от ковано желязо с дървени плотове. В ъглите имаше живи растения, а в кухнята и до входната врата бяха поставени вази със свежи цветя. През нощта, когато панорамните прозорци, покриващи две от стените, не пропускаха никаква светлина, вградените в пода и тавана светлини можеха да бъдат регулирани така, че да подхождат на всяко настроение.
За разлика от другите стаи в хотела, тази носеше усещането за уютен дом.
Пентхаузът в Хюстън, където живееше, беше почти два пъти по-голям от този, в който се намираше сега. Не беше планирал да живее в хотел. Всъщност, живееше в хотела само половината година. Другата половина прекарваше при баща си или на мястото, където се намираше в момента.
Имението на баща му се простираше на петстотин акра; просторното ранчо просто излъчваше тексаски дух. Обожаваше това място. И въпреки това мисълта, че възрастен мъж живее с баща си, винаги го караше да се чувства неудобно.
Джак искаше един ден да пусне корени някъде. Корени, които да се враснат здраво в земята. Обожаваше просторните равнини на Тексас и се надяваше жената, която избере, да обича тази земя по същия начин. Тогава щеше да има свой оазис, където да се връща, вместо да обикаля безкрайно хотелските апартаменти.