Дани покашля малко, след което отвърна:
— По-добре. Мисля, че по-късно ще мога да отида в парка.
Да, бе, да.
— Не мисля, че ходенето днес е добра идея. Може би утре. — Или вдругиден.
— Когато се събуди, му премерих температурата — каза й Джак. — Беше 38.4, затова му дадох от мотрина, както препоръча лекарят.
Погледът й прескочи от Дани на Джак и обратно, преди тя да отметне косата от очите на момчето. Дани гледаше телевизия и почти не й обръщаше внимание. Тя се изправи и отиде в кухнята, изпълнена с ухание на току-що препечени филийки.
— Благодаря ти, че помогна на Дани.
— Дано нямаш нищо против.
— Да имам против? Джак, моля те, за мен това значи много.
Той се облегна на плота и отпи от кафето си.
— Не мога да повярвам, че се успах. Откога сте будни вие двамата?
— От около час. Чух Дани в банята и реших да се измъкна, за да го видя как е и да те оставя да поспиш.
Джеси го заобиколи и го придърпа към себе си, далеч от погледа на сина си. Наведе се напред и го целуна.
— Благодаря — каза тя, преди той да я прегърне и целуне по-силно.
След като я пусна, Джеси се усмихна и почувства как бузите й пламтят. Взираше се в топлите му очи и не можеше да се откъсне. Какво ли си мисли? Тя изглеждаше ужасно. Разрошена коса и сънени очи, но въпреки това той й се усмихваше така, сякаш бе нагласена за някой бал.
— Красива си — каза й тихо Джак.
— Изглеждам ужасно — поправи го тя. Но фактът, че бе пренебрегнал небрежния й вид толкова рано сутринта, беше голям плюс за него.
Той я погали по лицето и се взря в очите й.
— Омъжи се за мен.
В първия момент Джеси реши, че й се е причуло. Но когато Джак продължи да я гледа с лека усмивка, тя разбра, че го е чула правилно.
— К-какво каза?
Той се засмя и я прегърна през кръста.
— Помолих те да се омъжиш за мен.
Не, само не това. Не сега.
Въздухът в дробовете й си пробиваше с усилие път навън. От изражението му тя разбра, че нейното лице издава смущението й.
Усмивката й помръкна, ръцете й започнаха да треперят. Джеси поклати глава.
— Джак — рече задъхано тя.
— Искам го, Джеси. Ти и аз. И Дани. Знам, че имаш известни резерви…
Тя се изтръгна от ръцете му.
— Не. Не го прави, моля те. — По дяволите. Той знаеше какво е мнението й за мечтателите.
Джеси погледна зад ъгъла и видя, че Дани е подпрял главица на възглавницата. Улови ръката на Джак и го придърпа в спалнята. Затвори вратата и заговори с дрезгав шепот:
— Защо постъпваш така? Знаеш, че не мога да се омъжа за теб.
Усмивката му взе да помръква. Започна да осъзнава, че тя му е отказала.
— Защото не съм богат?
— Н-не. — Тя се извърна с гръб към него, далеч от студенината, която започна да прониква в погледа му. — Харесваш ми много. Наистина. Снощи беше невероятно…
— Тогава какъв е проблемът?
— Само помисли, Джак. Ако се оженим, ти ще се нанесеш тук. След това първоначалната еуфория ще отмине и ще започнем да се караме. Или пък ще си спомниш колко обичаш Тексас, но после ще осъзнаеш, че не можеш да се върнеш там. Ще ти се иска да избягаш, а аз ще те задържам тук. — Говореше несвързано, почти безсмислено. Защо го направи? Не можеха ли просто да се наслаждават на физическата си връзка? Защо да дава обещания, които по-късно ще му се иска да наруши?
— Това няма да се случи. — Той посегна към ръката й, но тя я отдръпна.
— Ще се случи. Трябва да намериш някоя, която може да избяга заедно с теб, за да сбъднеш мечтите си. Не ти трябваме аз и детето, за да те закотвим тук. — Преди да изтече една година, той щеше да съжалява, че се е захванал с нея и Дани. Мечтателите мразеха, когато реалността ги шибваше по задника.
— Ами ако ти кажа, че имам пари?
— Престани! Просто престани! — Мразеше този момент. Мразеше чувството, че сърцето й е разбито, след като само минута преди това го бе усещала изпълнено с живот. — Ние сме приятели, Джак. Не искам да съжалявам за снощи, защото за миг си помислих, че можем да бъдем „приятели с привилегии” или някаква подобна глупост. Очевидно в този случай не е така. — Тя все още съзираше надежда в погледа му и знаеше, че трябва да каже нещо, което да го накара да потърси своята половинка някъде другаде. — Беше просто секс, Джак.
— Само това ли беше за теб? — попита остро той. Тонът му без малко да я накара да заплаче.
Устната й потрепери и очите й запариха.
— Да. — Положи всички усилия, за да прозвучи убедително. Когато той продължи да я гледа, Джеси се извърна настрани. — Мисля, че трябва да си вървиш.
Няма да заплача. Няма да заплача.
— Джеси?