— Просто си върви. — Тя не се обърна към него. Не можеше да го направи. Ако видеше болката в очите й, той щеше да разбере, че означава нещо за нея, и нямаше да спре да се опитва.
Джеси затаи дъх, докато не го чу да излиза от стаята. След това се отпусна на леглото, защото краката й просто не можеха да я държат повече. Звукът от отварянето и затварянето на входната врата бе сигнал за бликването на сълзите, които повече не можеше да задържи.
Защо? Защо не можеше да е щастлив с онова, което имаха?
Водопадът от болка, който я заля, трудно можеше да бъде наречен съжаление.
Права бе да го отпрати. Постепенно щеше да я намрази заради това, че го спъваше по пътя към осъществяване на мечтите му.
Но как болеше, Господи.
Сякаш бе изгубила нещо, което се появяваше само веднъж в живота.
Джак потисна импулса да помете с един удар коледната елха до прозореца в дневната на апартамента си.
Питието в ръката му не бе успяло достатъчно да притъпи болката. С всеки изминал час умът му все повече се луташе между гнева и депресията. Обвиняваше се за прибързаното си предложение. Ако беше изчакал, беше купил пръстен и го беше направил по правилния начин…
Но не. Импулсивният Джак се беше хвърлил с главата напред и сега Джеси се бе отдалечила непоправимо.
Щеше да е смешно, ако не се чувстваше толкова нещастен. Джеси бе отказала на предложението му, защото смяташе, че той е разорен загубеняк, който няма какво да й предложи.
Каква шибана ирония, нали?
Като се има предвид, че се бе обадил на проклетия търговец на коли, който работеше по счупената й таратайка и буквално му беше дал празен чек.
Докато се отдалечаваше от апартамента й си мислеше, че би могъл да се примири с онова, което бяха преди. Приятели.
Но нямаше връщане назад, а продължаване напред просто не съществуваше. По дяволите. Двамата с Джеси се намираха в безизходно положение.
Отпусна глава върху дланите си.
Телефонът в стаята му иззвъня и го сепна. Когато стана, за да се обади, стаята се завъртя около него.
Джак погледна към часовника на стената. Беше шест вечерта, а той все още дрехите, които бе навлякъл посред нощ в бързината да откара Дани в болницата.
Телефонът не спираше да звъни.
— Идвам — извика му той. Когато натисна бутона, Джак едва не го изпусна, преди да го поднесе към ухото си. — Какво?
— Леле, ти си същинско слънчице — измърка женски глас в ухото му.
— Кейти?
— Господи, Джак, тук е колко… шест часа? Не е ли рано да купонясваш?
Джак седна, преди да се е строполил на земята.
— Няма само ти да си угаждаш. — Освен това беше изкарал един ужасен ден.
— Първо чувам, че няма да се прибереш за Коледа, сега се напиваш посред бял ден.
— Н-не е посред бял ден.
— Нужно е време да се постигне завален говор като твоя, Джако. Какво ти става, по дяволите?
Жени!
— Нищо ми няма, добре съм. — Пиян съм, но съм добре. Ако стоеше абсолютно неподвижен, стаята се въртеше само когато вдишваше… или издишваше.
Кейти снижи глас.
— Коя е тя?
Проклета жена.
— Затварям.
— Джак! Да не си посмял! Ще бъда на…
Той поднесе телефона пред очите си и натисна бутона за прекъсване на разговора… два пъти.
След това, тъй като спалнята беше твърде далеч, Джак се облегна назад и затвори очи.
Следващите двайсет и четири часа преминаха като в мъгла за Джеки. Температурата на Дани се вдигаше и спадаше, но с идването на нощта тя реши, че най-лошото е преминало. На сутринта вече не можеше да го удържи.
Дани не спираше да пита за Джак.
Къде е той?
Ще се върне ли?
Защо си е тръгнал?
Ще го видят ли за Коледа?
С всеки следващ въпрос забиваше нов пирон в ковчега, в който се бе превърнал животът й. Моника трябваше да се върне вечерта и Джеси очакваше с нетърпение сестра й да се прибере, за да може да се наплаче на рамото й и да чуе колко глупаво е постъпила.
Защото нямаше съмнение, че Моника ще използва всички възможни думи, за да й покаже каква глупачка е била, когато е отказала на предложението.
Двете щяха да спорят. Джеси щеше да обясни защо е отрязала Джак, а Моника щеше да се опита да промени мнението й.
Но Джеси беше по-голямата. Знаеше добре какво прави.
Телефонът й иззвъня. Сърцето й се качи в гърлото. Ами ако беше Джак?
Джеси изчака включването на телефонния секретар.
— Това е обаждане за Джесика Ман. Госпожице Ман, аз съм Фил Грейвис от сервиза на „Тойота” в Ъпленд…
Колата й. Опипом напипа слушалката и вдигна.
— Ало?
— Госпожица Ман?