— Може ли да предложа нещо? — попита господин Грейвс.
— Давайте.
— Далечните пътувания са по-приятни, ако в колата има оборудване за развлечения на деца.
Джеси наклони главата си на една страна.
— Дилърът иска да получа напълно оборудван кросоувър?
Господин Грейвис се усмихна и кимна.
Джеси погледна към Моника.
— Какво имам за губене?
— Вземи я.
Джеси погледна към дилъра и каза:
— Покажете ми тази кола напълно оборудвана и ще я взема за тест драйв.
— Добър избор, госпожице Ман.
Моника слезе от колата и тръгна след дилъра и сестра си през паркинга.
Когато Джеси намери кола с всички екстри, господин Грейвис й подаде ключовете и я остави сама да изкара колата от паркинга.
Моника и дилърът се скриха на сянка до сградата.
— И така, господин Грейвис, имате ли нещо против да ми кажете каква е истинската история с тази кола?
Господин Грейвис я погледна и усмивката на устните му леко помръкна.
— Просто правя онова, което ми нареждат. Имаше пожар и дилърът…
— Дилърът е отговорен, да. Чух това, но ми е малко трудно да повярвам. Къде е старата кола на Джеси сега?
— Откарахме я оттук.
Не е ли адски удобно?
Тя не се връзваше.
— Откарахте я къде?
Господин Грейвис пристъпи от крак на крак.
— Не съм сигурен. Сигурно в автомобилна морга.
— Значи ако сестра ми е оставила нещо в жабката…
— О, извадихме всички лични вещи. Няма за какво да се притеснявате.
Да, бе, да!
— Понякога на добрите хора им се случват хубави неща — каза господин Грейвис. — Сестра ви изглежда от онзи тип, който ги заслужава. Между нас казано, мисля, че шефът ми е много щедър. Сигурно е повлиян от коледния дух.
Моника присви очи.
— Коледният дух?
— Да, нали идват празници и така нататък.
Тя се отказа. Не искаше да се връзва на глупостите му, но се отказа.
Няколко минути по-късно Джеси се върна на паркинга и слезе от колата. Усмихна се, но в усмивката й не прозираше истинска радост. Моника се чувстваше толкова зле, когато виждаше сестра си такава.
— Харесва ми. Има си всичко.
— Да оформя ли документите?
Джеси кимна.
Два часа по-късно Моника стоеше до Джеси, докато тя се качваше в новата си кола.
— Коледа дойде рано тази година — каза тя в опит да развесели сестра си.
— Не мога да повярвам. Джак направо ще… — Гласът й заглъхна и тя сведе поглед.
— Опитай се да мислиш за хубавите неща, които се случват. Вече няма да има счупени коли или счупени радиатори. Обзалагам се, че дори няма да се налага да сваляш прозорците на тази кола, за да накараш климатика да заработи. — Другата кола беше купчина ламарини. Радваше се, че се отърваха от нея. — Хей, трябва да свърша някои неща. Ще пречи ли да се прибера след няколко часа?
Джеси й се усмихна.
— Аз съм голямо момиче, Мо. Ще се оправя.
Моника се пресегна и прегърна сестра си.
— Предлагам да направим едно хубаво пътуване при първа възможност.
— Дани ще бъде толкова развълнуван.
— Виждаш ли? Ето. Мисли за хубави неща.
И все пак докато Джеси се отдалечаваше, Моника знаеше, че вече е обляна в сълзи, мислейки за Джак.
Моника седна в колата си и потегли към хотел „Морисън”, където паркира на улицата, за да не дава бакшиш на пиколото. Мина покрай мраморните колони, пред масивната стъклена врата, сякаш знаеше точно къде отива. Вътре видя табели, които сочеха към салона на хотела. В бара имаше само неколцина души и никой от тях не беше Джак. Моника се върна във фоайето и намери ресторанта. Беше почти един часа и заведението беше пълно. Хостесата я попита дали иска да седне.
— Не, съжалявам. Търся един приятел, който работи тук.
— Кого търсите?
— Казва се Джак Мур.
Хостесата придоби най-странното изражение, което Моника бе виждала някога.
— Бихте ли почакали тук?
— Разбира се.
Може би Джак беше казал за Джеси на приятелите си, с които работеше, и те се оглеждаха вместо него. Моника се замисли какво ли биха направили колегите й от университета, за да й помогнат, ако се беше оказала в положението на Джак.
Не успя да мисли дълго за това, защото към нея се приближи една възрастна жена, която се усмихваше.
— Здравейте, мога ли да ви помогна?
— Да, търся Джак. Става дума за важен въпрос, иначе нямаше да го притеснявам на работното му място. — Моника осъзна, че появата й на работното му място може да се приеме зле от работодателите му, затова започна да обяснява: — Той не знае, че ще идвам.
— Няма проблем. Не сме толкова заети, колкото изглежда. Как се казвате?