— Ти играла ли си с камиончета като малка, мамо?
Джеси се отдалечи от прозореца и отиде при сина си.
— Леля Моника и аз си играехме с кукли.
— С кукли? — Дани отвратено изкриви лице. — Защо?
Тя седна на дивана и придърпа една възглавничка в скута си.
— Вероятно защото нямахме брат, който да ни покаже колко са яки камионите.
Дани хареса отговора.
— Ами когато аз получа малка сестричка, ще й покажа колко са епични камионите. — „Епични” беше новото модерно прилагателно в детската градина. Когато за пръв път го чу да го използва, тя се преви на две от смях. Не че думата беше смешна, но беше наистина странно да чуе такъв епитет от устата на малкия си син.
„Епично” не бе дума, която би избрала точно сега.
— Искаш ли малка сестричка?
— Ами да. Или брат. Възрастните не обичат да си играят толкова, колкото децата. А понякога ти си уморена. Така че, да… ще е забавно да си имам братче или сестричка. Така ще можем да живеем заедно като пораснем, както ти и леля Моника.
Той никога не бе споменавал, че иска брат или сестра. Като го чу да говори за това, тя си спомни колко бе объркала нещата с Джак.
— Мислех, че искаш да живееш завинаги с мен — подразни тя сина си.
Той престана да раздрусва подаръците и се замисли върху думите й.
— Но тогава кой ще живее с брат ми или сестра ми?
О, умът на едно петгодишно момче.
— Прав си — каза му тя.
Дани се върна към първоначалната тема.
— Джак ще хареса много колата. Двамата с него можем да гледаме „Спондж Боб“ на задната седалка. Джак харесва анимации.
— Сигурна съм, че ще е много доволен.
Какво беше направила? Може би трябваше да му се обади и да провери дали няма да поиска да говори с нея. Но пък може би вече беше заминал за Тексас. Съжаление, угризения и съмнения я разяждаха всеки ден и всяка нощ.
Тазгодишната Коледа официално беше отвратителна.
Джак слезе от седлото и започна да сваля сбруята на Дансър. Стените на масивния хамбар бяха пропити от влажния мирис на сено и конска плът. Миришеше на дома. На Дани щеше адски да му хареса тук. Живот на открито, свободата да вилнее, да язди и да проучва наоколо.
Къщата в ранчото беше страхотно място за порастване.
А Джеси… Тя щеше да грейне като червените и зелени коледни лампички, които проблясваха по ъглите на къщата. Уморените очи след нощната смяна щяха да изчезнат за нула време и повече нямаше да се налага да работи толкова много.
По дяволите, намираше се във все същата задънена улица, както и преди три часа. Джеси му беше отказала. Може би трябваше да я остави, да й даде онова, което иска.
След като изчетка Дансър, той го вкара в заграденото място и му даде кофа с овес. Конят го побутна с муцуна в рамото, сякаш искаше да му благодари.
Докато се прибираше в къщата, телефонът му иззвъня. В ранчото имаше обхват само на определени места и Джак се спря на място, за да приеме обаждането.
— Джак на телефона — отвърна той, след като не разпозна номера.
— Господин Морисън, обажда се Фил Грейвис от „Тойота”.
Колата… Почти беше забравил за нея.
— Здравейте, господин Грейвис.
— Исках да ви кажа, че всичко мина гладко. Госпожица Ман си избра хубав кросоувър, който ще й служи вярно дълги години.
— Добре. — Поне нямаше да се налага да се прибира пеша след срещите си. При мисълта за нея с друг мъж, главата му пламна. — Имаше ли някакви въпроси от нейна страна?
— Не, през цялото време не прояви никакъв интерес. Сестра й изглеждаше по-подозрителна.
— Моника е умна.
— Не споря. Наложи се да разубеди госпожица Ман от покупката на пикап, което ми се стори като твърде странен избор за жена.
Джак вдигна глава и внезапно почувства как по гърба му преминават тръпки.
— Пикап?
— Да, не спираше да наднича в най-големите, които имахме на паркинга.
— Най-големите? — Защо Джеси ще иска пикап?
— За какво жена като нея ще има нужда от пикап? Тя живее в апартамент.
— В апартамент. — Зави му се свят. Джеси нямаше нужда от пикап. Но разореният Джак имаше стар, очукан пикап.
— На линия ли сте още, господин Морисън? — попита господин Грейвис.
— Да, тук съм.
— Попита ме има ли възможност да смени колата за пикап до две седмици или след петстотин мили. Не знам какво да й кажа. Нали казахте да й дам каквото поиска, но не бях сигурен дали сте готов да платите добавката за амортизация, ако тя реши да върне кросоувъра.
Устните му потрепнаха, когато по лицето му бавно се разля усмивка.
— Господин Морисън?
— Извинете, господин Грейвис. Мисля, че разсеяността на Джеси е заразна. Не се притеснявайте за колата. Имам усещането, че ще я задържи.