— Къде беше? — попита Дани. — Липсваше ни.
Джак приклекна до Дани, след като остави последните кутии на масата.
— И вие ми липсвахте.
— Мама плака много. — О, Боже, само едно петгодишно момче може да изтърси истината по този начин.
— Нима? — Джак я погледна и леко се усмихна. — Съжалявам за това. Може да успея да се реванширам.
— Какви са тези неща? — Дани седна на пода и започна да чете имената по подаръците. — Този е за мен?! — Сребриста хартия и огромен зелен лък украсяваха пакета. Дани го грабна и го разтърси силно.
Гледката отново накара очите на Джеси да се насълзят.
Всички погледи бяха вперени в Дани.
— Този е за теб, лельо Моника. Има и още един за мен! — Лицето му грейна. — Виж, мамо, и за теб.
Джеси всмука устната си и я прехапа.
— Не трябваше да го правиш — каза тя.
Джак се изправи и разроши с ръка косата на Дани.
— Исках да го направя.
Моника отиде до Джеси.
— Добре ли си?
Джеси кимна. Щастието от появата на Джак бе заменено от нарастващо притеснение за онова, което щеше да се случи сега. Дали ще иска отново да бъдат приятели? Можеше ли тя да е само приятел?
— Хей, Дани, искаш ли двамата да отидем в парка и да занесем захарни пръчки на всичките ти приятели? — попита Моника.
Дани неуверено погледна първо Джак, а после и нея.
— Ще бъдеш ли тук като се върна? — попита той Джак.
Мъжът срещна погледа на Джеси.
— Ще ми се да бъда.
Какво имаше предвид?
— Хайде, малчо. Да оставим майка ти и Джак да си поговорят. — Моника отиде до шкафа и извади палтото си.
Преди да тръгнат към входната врата, тя попита:
— Сигурна ли си, че си добре?
Джеси я отпрати с махване на ръката.
Щом вратата се затвори, в стаята се възцари тишина.
— Дани изглежда много по-добре от последния път, когато го видях — каза Джак, като свали каубойската си шапка. Изглеждаше добре. Може би малко уморен, но добре.
— Не се чувстваше добре няколко дни. Но не беше толкова зле, колкото в болницата.
— Добре, радвам се да го чуя. — И нервен, съдейки по начина, по който пристъпваше от крак на крак.
— Нямаше нужда да правиш всичко това. — Джеси посочи всичките подаръци, които изпълваха пространството около коледната й елха.
— Исках да го направя — повтори той.
Погледите им се спряха върху празничното дръвче, а в стаята се проточи болезнено мълчание.
— Джак.
— Джеси — произнесоха едновременно двамата и се засмяха.
— Защо не седнем? — предложи тя. — Да ти предложа ли нещо за пиене?
Той поклати глава и я изчака да седне, преди да се настани срещу нея.
— Толкова обърках нещата, Джеси. — Джак се наведе напред, облегнал лакти на коленете си.
— Не беше само ти.
Погледът му се плъзна по пода.
— Вярно ли е това, което каза Дани? Наистина ли си плакала?
— Жените са емоционални същества.
— Ненавиждам мисълта, че си плакала заради мен.
Джеси изпъна гърба си.
— Страхувах се, че съм те прогонила завинаги. Някак свикнахме да си наоколо непрекъснато. Дани не спираше да пита къде си.
— На теб липсвах ли ти?
Тя преглътна с усилие и изрече истината:
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
Джак се усмихна.
— Мога да си представя много неща. Например че ако бях изчакал с предложението, може би щеше да кажеш „да“. Но не, трябваше да се хвърля с главата напред и да те накарам да откажеш.
— Уплаши ме, Джак.
— Защо?
Защо? Добър въпрос, върху който размишляваше денонощно от деня, в които той си тръгна.
— Страхувах се да те обичам. Страхувах се от онова, което щеше да ни се случи, ако си позволях да завися от теб. Толкова години се справям сама и с удоволствие бих споделила бремето, но не мисля, че ще е честно спрямо теб.
Джак отвори уста, за да каже нещо, но тя му даде знак да замълчи.
— Чакай, не съм свършила. Понякога, когато обичаш някого, трябва да направиш най-доброто за него. Това може да не се окаже най-лесното нещо, мислех си, че ще имаш по-добри възможности да постигнеш мечтите си, ако не сме двамата с Дани да те теглим надолу.
Когато Джеси вдигна поглед, тя видя, че Джак я гледа със зяпнала уста.
— Отказа ми, защото ме обичаш?
Една сълза се търкулна по бузата й.
— Отказах, защото двамата с Дани те обичаме. Когато някой ден ни напуснеш, за да преследваш мечтите си, ще ни заболи повече, отколкото ако се сбогуваме сега. Поне така си мислех допреди една седмица.
Джак се изправи, коленичи пред нея и улови ръцете й.
— По същия начин ли се чувстваш и тази седмица?