— Не мога да оправя нещата, ако не говоря с Джеси. Тя ще разбере. — Моля те, по дяволите, дай ми адреса.
— Жената на снимката е Кейти?
Май успяваше да я пречупи… сигурен беше.
— Кълна се в живота си. Тя е точно тук, до мен, ще потвърди.
— Ако лъжеш…
— Не те лъжа.
След продължителна пауза Моника каза:
— Тя е при мама.
— Трябва ми адресът.
— Кълна се, че ако ме баламосваш, Джак Морисън, ще ти ритам каубойския задник по целия път до Тексас.
— Адресът, Моника. Моля те.
— Ох, добре. Ще ти го кажа само защото Джеси е толкова нещастна, а сестра ти бе толкова искрена, когато разговаряхме. — Тя изстреля адреса, докато Джак тичаше към бюрото, за да го запише.
— Благодаря ти. — Той прочете адреса няколко пъти, за да го запомни.
— Ще ми благодариш, като направиш сестра ми щастлива.
— Такива са ми намеренията.
Джак затвори телефона и забеляза, че баща му и сестра му го гледат.
— Е? — вдигна вежди Гейлорд.
На стената в дъното на стаята висеше огромен часовник.
— Намерих я. — С малко повече късмет щеше да докара Джеси и Дани за вечеря.
Поне така се надяваше.
Седемнадесета глава
Майката на Джеси беше завела Дани на вихрещата се в последните минути преди Коледа лудост, известна като пазаруване. В първия момент на Джеси й хареса мисълта за малко усамотение, за да може да измисли какво да каже на Джак, когато отново се появи в живота й. Щеше да го направи, сигурна беше. Според шефа й, Джак се беше обаждал в работата й, за да иска графика. А и съобщенията, които бе оставил на телефона й, които бе изтрила, без да изслуша… Сега къщата беше празна и нямаше абсолютно нищо, което да ангажира ума й, освен мислите за Джак. Джеси съжаляваше, че не е отишла със сина си и майка си.
Чакълът изхрущя под колелата на автомобил, преди до слуха й да стигне скърцането на спирачки. Тя захвърли списанието, което държеше, и дръпна пердетата.
Сърцето й подскочи, когато разпозна пикапа на Джак в двора.
Той седеше на шофьорското място, отпуснал и двете си ръце на волана, и гледаше към колата й, паркирана пред неговата. Размърда се, и Джеси се дръпна назад, пускайки обратно завесите.
— О, Господи. — Ами сега какво?
По верандата отекнаха тежки мъжки стъпки и накрая Джак почука на вратата.
За части от секундата Джеси си помисли, че може да остане неподвижно на мястото си, докато той си тръгне.
— Знам, че си вътре, Джеси. Видях те през прозореца.
Край с тоя план.
— Няма да си тръгна, докато не ме оставиш да ти обясня — рече умолително той от другата страна на вратата.
Джеси отиде в дъното на стаята и седна на един стол. Затвори очи и се вкопчи в облегалките. Най-добре да приключи с това колкото се може по-бързо, за да може да започне да се възстановява. Джак нямаше да си тръгне, докато не поговори с нея… дори само за да се почувства по-добре. Това беше толкова сигурно, колкото и идването на Коледа.
— Вратата е отключена — каза най-накрая тя.
Дръжката изщрака силно, когато Джак я завъртя. Той се поколеба, преди да отвори вратата достатъчно широко, за да може да я види.
Омачканите му дрехи и наболата брада бяха доказателство, че може да е изкарал няколко безсънни нощи. Добре, помисли си тя. Не заслужаваше да спи след болката, която й бе причинил.
Джак бавно затвори вратата и също толкова бавно пристъпи в стаята. Погледът му обходи малката къща, преди да се спре върху нея. Какво ли виждаше? Джеси огледа стаята и видя спомени от детството си. Някои приятни, други не толкова. За добро или за лошо, това бе родният й дом. Мястото, в което бягаше да се скрие, когато трябваше да вземе трудни решения.
Джак беше доброто или лошото и трудното решение, взети заедно. Официалната риза и панталони, с които го видя облечен в хотела, бяха заменени от дънки и трикотажна риза. Не можа да не си помисли, че той сигурно е облякъл своите дрехи „Джак Мур” в опит да влезе в ролята. Какво ли предпочиташе всъщност? Бизнес облекло или „Ливайс”?
Тя поклати глава, за да прогони въпроса колкото се може по-бързо.
Не ми пука какво си облякъл. Кажи си рецитацията и се махай, за да мога да продължа живота си.
Звучеше толкова просто, но тя знаеше, че за да забрави Джак беше нужно много повече от обикновени думи.
— Мога ли да седна? — попита той, пристъпвайки смутено от крак на крак.
— Сядай. Няма нужда да се настаняваш удобно. Няма да останеш дълго.
През лицето му премина сянка на страх.
Джак седна на ръба на дивана и се наведе напред, облягайки ръце на коленете си. Отвори уста, но от нея не излезе нито звук.