— Извинете, сигурно ви отегчавам.
— Съвсем не е така — успокои го Хелга. — Говорите много интересни неща.
Прие ослепителната му усмивка и отново потръпна. Какъв мъж, Господи!
— Какво ще кажете да обядваме заедно? — предложи той. — Ако не сте ангажирана, разбира се… Тук наблизо зная едно великолепно ресторантче…
Не си губи времето, помисли си Хелга. Но беше поласкана. Мъжът насреща й изглеждаше с няколко години по-млад от нея, но от очите му струеше искрено възхищение. Защо пък не?
— Чудесно — каза тя. — Но все пак трябва да се запознаем, нали? Казвам се Хелга Ролф… — очите й внимателно следяха реакцията му. Често й се случваше фамилията Ролф да предизвика спонтанна, а понякога дори и стресната реакция. Сега обаче не забеляза нищо подобно.
— Кристофър Гренвил — отвърна мъжът, направи знак на келнера и плати както своето кафе, така и мартинито на Хелга. — Ще ви помоля да изчакате минутка-две, трябва да докарам колата си…
Тя се загледа подире му. Висок, с отлично телосложение, гъвкава походка и безупречно облекло. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна от дробовете си. Господи, колко грешки беше правила в избора на своите случайни познати! Спомни си за онова момче, по което си беше изгубила ума в Бон и което се оказа педераст! Спомни си и за едно друго — в Насау — то пък излезе някакъв смахнат магьосник… Ами онзи привлекателен здравеняк, който се оказа частен детектив, решил да измъкне някой долар? Много, много бяха грешките й… Дано този път има късмет!
След минута-две го забеляза да й маха от тъмносиньо спортно мазерати, което ловко успя да приближи до тротоара. Скочи на крака и изтича към отворената вратичка на колата. Зад него се разнесе концерт от клаксони и ядосани викове, но Гренвил не им обръщаше внимание.
— Парижаните са най-слабите шофьори на света, ако не броим белгийците — промърмори той и включи на скорост.
— Шофирането в Париж за мен си е истински кошмар — призна Хелга.
— Красивите жени никога не трябва да шофират в Париж — категорично заяви Гренвил. — Те трябва да бъдат возени!
Тя почувства как тялото й се затопля.
Стигнал края на Шан-з-Елизе, Гренвил зави към левия бряг на Сена. Движението беше оживено, но той си проправяше път с майсторска лекота. Хелга беше възхитена от колата му.
— Мазерати? — огледа вътрешността на купето тя. — Никога не съм карала такава…
Гренвил се усмихна, спомнил си каква сума ще трябва да плати Патерсън за това удоволствие.
— На дълъг път е страхотна, но в града… — рече с лека въздишка той.
След няколко минути напусна булевард „Сен Жермен“ и свърна в някаква тясна уличка.
— Сега трябва да решим проблема с паркирането — промърмори той. — А такъв проблем може да се реши единствено с търпение…
Направи една обиколка на квартала и отново свърна в тясната уличка. Търпението му бе възнаградено. Една кола се отлепи от тротоара и той сръчно вкара на мястото й голямата лимузина, без да обръща внимание на хора от клаксони зад гърба си. После изскочи навън и отвори вратичката на Хелга, още преди тя да успее да вдигне ръка.
— Справихте се добре — похвали го тя.
— Когато човек живее в голям град, той или умее да прави подобни неща, или просто престава да съществува — сви рамене Гренвил, после хвана ръката й. — Ще направим няколко крачки пеша. Надявам се да харесате ресторантчето, особено ако вече сте гладна…
Свикнала с луксозните парижки ресторанти, Хелга не беше сигурна, че ще й хареса малкото заведение с тясна врата и месингова топка на бравата, пред което се изправиха. Гренвил отвори и пред очите й се разкри дълго, тясно помещение, изпълнено до последното място от яростно дъвчещи французи.
Иззад бара пристъпи едър мъжага с оплешивяло чело и огромен бирен корем. Двойната му гуша се разпадна на няколко увиснали гънки в момента, в който устата му се разтегна в сърдечна усмивка.
— Мосю Гренвил! — викна мъжагата. — Не може да бъде! Колко време вече не сте идвали при нас! — лапата му сграбчи ръката на Гренвил и яростно я разтърси.
— Здравей, Клод — усмихна се Гренвил. — Водя ти една своя особено специална приятелка… — обърна се към Хелга и добави: — Това е Клод, който преди години беше главен готвач на „Тур Д’Аржан“. Познаваме се от години.
Леко замаяна, Хелга се ръкува с дебелия.
— Искаме нещо специално, Клод — рече Гренвил. — Да не бъде тежко, нали разбираш?
— Разбира се, мосю Гренвил, насам… — леко задъхан, собственикът ги поведе през тясно коридорче, което завършваше с малка, уютна и безупречно чиста вътрешна трапезария. Масите бяха само четири.