— Всичко е готово, мадам — обяви заключението си той. — Храната е отлична, сигурен съм, че ще останете доволна.
— Благодаря — рече Хелга и му подаде банкнота от сто франка. Човекът се оттегли с дълбоки поклони.
Тя закрачи напред-назад, очите й не слизаха от циферблата на часовника. Точно в осем и половина на вратата тихо се почука. Направи усилие да не се затича към нея, пристъпи бавно натам и натисна бравата.
Облечен в тъмен и безупречно ушит костюм, Гренвил се наведе и галантно докосна ръката й с устни.
— Господи, колко добре изглеждате! — възкликна той. — Струва ми се, че не сме се виждали цяло столетие! — пристъпи навътре и изведнъж се спря: — Хелга! Аз мислех да ви поканя на…
— Друга вечер — отвърна леко задъхано тя. — Сега е мой ред, елате да пийнем… — ръката й махна по посока на малката масичка в дъното, отрупана с бутилки. — Аз ще пия мартини с водка…
— Аз също — отвърна Гренвил, остави коженото си куфарче на стола и се зае да смесва напитките. — Успяхте ли да напазарувате? — усмихна се той. — Вероятно сте опразнили някой бутик на „Балмен“…
— Не — поклати глава тя. — Цял ден обикалях някаква ужасна строителна площадка в компанията на още по-ужасни колеги… А вие?
— И аз правих същото — засмя се Гренвил и занесе питиетата на масата. Изчака Хелга да седне, отпусна се на съседния стол и попита: — Какво ще ядем?
Тя отпи една глътка и одобрително кимна с глава.
— Питието е отлично, точно както го приготвя Хинкъл…
— Хинкъл ли?
— Моят стар и верен иконом, когото оставих да се оправя с жилището ми във Флорида — поясни Хелга. — Прави най-фантастичните омлети, които съм яла през живота си…
Гренвил не прояви интерес към стария и верен иконом.
— Не ми казахте какво ще ядем? — попита той с нотка на нетърпение в гласа.
— Май сте гладен…
— Като вълк — призна с очарователната си усмивка той. — Току-що пристигам от Ница. Не съм хапнал нищичко цял ден, а вероятно сама знаете какви боклуци предлагат в самолетите… Дори не ги и погледнах.
На практика беше спрял мазератито пред един крайпътен ресторант и си беше хапнал съвсем прилично. Но част от стила на Гренвил беше тактиката да предизвиква жалост у жените край себе си.
— Ница ли? — учуди се Хелга. — Обичам Южна Франция. Добре, допийте си мартинито и ще вечеряме…
Гренвил се зае да сервира лангустата, а Хелга внимателно го наблюдаваше. Наистина е чудесен, мислеше си тя. Излъчва нещо особено, нещо съвсем специфично. Рядко беше изпитвала такова силно физическо привличане.
— Разкажете ми за Ница — подкани го тя, когато започнаха да се хранят.
— На практика ще ми трябва вашият съвет, Хелга — погледна я със сериозно лице той. — Утре или вдругиден ще ми се наложи да замина за Саудитска Арабия, а на мен нещо не ми се ще…
— Саудитска Арабия ли? — замръзна на мястото си тя. — Но защо?
Господи, нима ще го загубя?!
— Дълга история — въздъхна Гренвил. — Не зная дали няма да ви отегча… — сложи нов къс лангуста в чинията си и подхвърли: — Това тук изглежда превъзходно. Да ви сипя ли още?
— Не — поклати глава тя. — Кажете какво ще правите в Саудитска Арабия.
— Всичко е заради този глупав проект — започна Гренвил. — Ще ви опиша накратко състоянието на нещата, просто за да разберете за какво става въпрос… В Англия получавам известна сума под формата на рента, оставена от баща ми (лъжа). До един момент тази сума беше съвсем приемлива, но вече не е така. Докато лирата беше силна валута, нямах никакви проблеми и спокойно водех живота, на който бях свикнал. Но след срива на валутните борси ми стана доста трудно да поддържам нивото си. И именно затова приех глупавата работа, предложена ми от един американски предприемач. Страхотен досадник! Обзет е от манията да залее Европа с проклетите си ваканционни селища. Трябват му инвестиции и реши, че именно аз съм човекът, който може да му ги осигури. Обърнах се към няколко високопоставени личности в деловите среди, но никой не прояви интерес. Сега онзи тип си е внушил, че арабите само него чакат, и постоянно ме кара да отида в Риад и да популяризирам проекта му. Убеден съм, че това е пълна глупост, но той настоява. Предлага да поеме разноските ми, плюс процент от евентуално сключените договори — отмести чинията си и леко сви рамене: — Май наистина ще трябва да замина…
После се изправи, отнесе празните чинии и се зае да сервира основното ястие.