Преброи пътническите чекове, които му оставаха, и установи това, което отдавна вече знаеше — парите му бяха на свършване. Нямаше перспектива за работа, никой не му искаше експертните юридически съвети. Но контакт с Хелга беше напълно изключен!
При последната им среща тя го заплаши с десет години затвор. Представи си как би реагирала, ако се появи в апартамента й да предложи делова среща с тип като Джо Патерсън! Изключено, напълно изключено!
Но какво да се прави?
Стана, колкото да окачи протърканото сако на закачалката в гардероба, после отново се тръшна на леглото. Мислеше най-добре в легнало положение, напълно отпуснат. Двете мартинита казаха тежката си дума и той скоро потъна в неспокоен сън. Събуди се, когато навън вече се мръкваше. Вероятно беше спал два-три часа. После установи, че някой чука на вратата му.
Хвърли поглед на часовника си, който показваше 18.20, после раздразнено подвикна едно „влез“ и включи настолната лампа.
Вратата се отвори и на прага застана Кристофър Гренвил в цялото си великолепие.
— Страхувам се, че наруших почивката ви — рече той с мелодичния си глас. — Много се извинявам!
Арчър изненадано зяпна насреща му, после побърза да свали краката си на пода.
— Няма нищо — смотолеви той и приглади отънялата си коса.
— Знам, че звучи глупаво, но ми свършиха цигарите — продължи Гренвил. — И реших да ви поискам една-две на заем… Просто ме мързи да изляза и да си купя…
Втренчил поглед в този Аполон, Арчър изведнъж потръпна от радост. Идеята, която му хрумна, беше наистина страхотна. Скочи на крака, извади от джоба си пакетчето „Голоаз“ и протегна ръка.
— И аз съм същият — приятелски се усмихна. — Казвам се Джак Арчър… Доколкото разбирам, вие сте англичанин, нали?
— Да, за съжаление — отвърна младият мъж. — Англичанин до мозъка на костите. Името ми е Кристофър Гренвил. Мога ли да си взема две? Нямате много в пакетчето…
Очите на Арчър пробягаха по безупречните дрехи, скъпите обувки и златния браслет.
— Вземете си, разбира се — рече той. — Аз просто си почивах, сутринта ми мина доста напрегнато… Защо не седнете?
— Не искам да ви преча — усмихна се Гренвил и се отпусна в поскърцващото кресло. — Хотелчето е доста малко, нали?
— Но в замяна на това е удобно — отвърна Арчър.
— И най-вече евтино — засмя се весело младият мъж.
Арчър внимателно го погледна. Кристофър Гренвил изглеждаше спокоен и настроен приятелски.
— Без съмнение това е най-евтиният хотел в Париж.
— Знам — отвърна англичанинът. — Проучвам всички тарифи и именно затова съм тук.
— Значи външният ви вид е за заблуда? — вдигна вежди Арчър.
Гренвил отново се засмя.
— Външният вид е точно затова, нали? — попита той. — Като ви гледам така, стигам до извода, че сте някакъв ексцентричен милионер!
— Де да бях! — въздъхна Арчър. — Аз съм специалист по международно право. А вие в коя област работите, ако смея да попитам?
Гренвил изпружи крака и се загледа в блестящите обувки „Гучи“ пред себе си.
— Бих казал, че съм ловец на благоприятни възможности — отвърна той. — И в момента съм в процес на търсене. Петте континента са моето работно място…
Ловец ли, запита се Арчър, докато изтръскваше пепелта от цигарата си. Доста очарователен начин за представяне!
— Изглеждате добре оборудван — рече с одобрение той. — Хвърлили ли сте някъде въдицата си?
— Имате предвид уловките ми? — Гренвил попипа дебелата гривна от платина и злато. — Никой ловец не може да мине без тези неща. Станеш ли парцалив — край с теб!
Арчър беше напълно съгласен с тази истина, но и мъничко го заболя от нея.
— Прав сте — навъси се той. — Но не отговорихте на въпроса ми.
— За въдицата ли попитахте? — усмихна се Гренвил. — В момента нямам нищо предвид, но кой знае? Утре е нов ден, значи нов късмет… Ловците като мен живеят с надеждата…
Очите на Арчър още веднъж пробягаха по красивото лице, безупречните дрехи и откритата приятелска усмивка. Подхванат правилно, този човек може да реши проблемите ми с Патерсън, помисли си той.
— Може би имам нещо интересно за вас — предпазливо подхвърли той.
— Винаги проявявам интерес към нещо интересно — отвърна Гренвил. — Хайде да се махнем от тази дупка и да хапнем по едни спагети — усмивката му се разшири: — Цял ден не съм слагал нищо в уста, а на празен стомах главата ми просто не работи!