Кир Буличов
Не ядосвай магьосника!
В наше време никой не вярва в магьосници. Създава се впечатление, че са измрели дори и в литературата. Там отвреме-навреме ще се мерне някой вълшебник. Но вълшебникът — това не ти е магьосник, а къде-къде по-възпитан пришелец от Запада. Нашите деди не са и подозирали за съществуването на вълшебници, додето в детството си не са изпопрочели приказките на братя Грим и Андерсен, а сега ето на, някакъв си гном ни е по-близък и по-разбираем от обикновения магьосник.
С този феномен се обяснява и това, че когато магьосникът излезе от гората и се запъти към Удалов, той даже и не заподозря нещо лошо.
Магьосникът беше облечен немарливо и на всичко отгоре — претенциозно. Носеше съдран кожух, заешки калпак и хромови ботушки с шпори и катарами, каквито слагат на дамските чанти.
— Кълве ли? — попита магьосникът.
Удалов хвърли поглед към него и отново се вторачи в плувката. Кълвеше, макар че беше късна есен, сутрин стягаше студ и окапалите листа под краката поскърцваха като вафли.
Магьосникът се наведе над кофата, в която отвреме-навреме потрепваха платики, и каза:
— Ще ми дадеш половината.
— Още нещо? — усмихна се Удалов и засече.
Тоя път се случи бабушка. Подскачаше по посърналата трева и се мъчеше да се върне пак в езерото.
— Ще дадеш… — каза магьосникът. — Тук аз съм стопанин. Трябва да се дели с мене.
— Колко години вече ловя на това място — отвърна Удалов и хвърли бабушката в кофата, — а стопани не съм виждал. У нас всички са равни.
— Отскоро съм тук — рече магьосникът, приклекна и взе да бърника с пръст в кофата. — От други места дойдох. Мирен съм, разбираш ли?
Тъкмо тогава Удалов се вгледа по-внимателно в него и остана недоволен от вида му.
— Вие какво — попита той, — за маскарад ли сте се стегнали или избягахте от болницата?
— Колко грубо — въздъхна магьосникът. — От никъде не съм бягал. Коя половина даваш? Гледам, имаш шест платики, три бибана и бабушка. Как да делим?
Удалов разбра, че тоя не се шегува. И като напук по цялото езеро няма нито един рибар. Жива душа няма. И да викаш, и да не викаш, няма кой да те чуе. А до шосето са горе-долу три километра и все през гората.
— А вие къде живеете? — попита Удалов почти учтиво.
— Под чепатото дърво — каза магьосникът. — Ако стане студено, ще окупирам някоя празна вила. Не съм претенциозен.
— Че как, нямате ли си къща?
Риболовът отиде, та се не видя. Е, добре, така и така е време да си ходи. Удалов стана, изтегли от водата втората въдица и заприбира такъмите си.
— Не ми се полага собствена къща, защото съм магьосник, волно същество — захвана оня, но като видя, че Удалов си тръгва, се възмути. — Какво, искаш да си вървиш ли? Намислил си да ми противоречиш, а? А пък на мен никой не ми противоречи. Едно време само при вида ми падаха ничком, умоляваха ме да си взема нещо доброволно, да не ги погубвам.
— Магьосници няма. Това е суеверие.
— За едни — суеверие, а за други тъжна действителност.
— Че защо се плашат от вас?
Въдиците бяха прибрани. Удалов подскочи няколко пъти, за да раздвижи краката си. Студено е. Излиза вятър. Иззад гората пропълзява облак — я дъжд ще вали, я сняг.
— То се знае защо са се страхували — каза магьосникът. — Защото мога да ги урочасам.
— В какъв смисъл?
Очите на магьосника нещо не се харесваха на Удалов. Нагли очи, опасни.
— В най-пряк — отвърна магьосникът. — И тебе мога да урочасам. И кравата ти, и козата, и домашните птици.
— Нямам добитък и домашни птици аз — каза Удалов, вдигна кофата и метна въдиците на рамо. — Откъде ще се вземат, щом живея в града. Тъй че сбогом.
Удалов бързаше по горската пътека, но магьосникът не изоставаше. Виеше се като конска муха, изчезваше зад дърветата, отново изникваше на пътя и все приказваше. Друг път Удалов би разделил рибата си с човека, не е някой стиснат, но въпросът е в принципа. Щом те заплашват, не бива да се предаваш. И без това много безделници се навъдиха.
— Значи, отказваш? Значи, не ме уважаваш? — врънкаше го магьосникът.
— Така е, значи.
— Значи, да вземем мерки?
— Вземай, значи.
— Ще те урочасам. За последен път те предупреждавам.
— Как?
— Краста мога да ти лепна. И треска мога.
— Противно ми е да те слушам. За тия работи отдавна има лекарства.
— Е-е, поне две платики дай.
— Хич не ме и моли.
— Стой! — магьосникът отърча напред и му препречи пътя. — За последен път те предупреждавам!
— Не ми се пречкай. Заради тебе ще изпусна автобуса, ще се прибера късно в къщи и утре ще вървя на работа недоспал. Ясно ли е?
— На работа ходиш, а? — учуди се магьосникът. — Па и рибица ловиш?