Джон Вердън
Не заспивай
Част първа
Смъртоносни сънища
Пролог
Тя стоеше и трепереше под лунната светлина между две огромни ели на брега на замръзналото езеро. Не помнеше друг път да ѝ е било толкова студено и да е изпитвала толкова силен страх. При самия вид на пълната месечина над назъбените силуети на дърветата я побиваха тръпки. Провисналите клони приличаха на разкривени ръце, които всеки момент можеха да се пресегнат и…
„Не! Стига!“ — помисли си и тръсна глава. Сегашният ѝ проблем бе достатъчно ужасяващ и без развихрената ѝ фантазия.
В далечината чу бръмчене от приближаващ се мотоциклет — първо по стария черен път, после по криволичещата алея надолу към езерото. Колкото повече се усилваше звукът, толкова повече се засилваше зловещото чувство, стегнало гърдите ѝ.
Най-сетне през дърветата тя зърна светлината на фаровете и чувството се усили почти до паника. Машината излезе на открития участък между боровете и извисяващите се черни ели.
Спря пред нея и изгаси двигателя. Стъпи стабилно, разкрачен, за да задържи тежкия мотоциклет — на големия му брат, от когото го беше взел без разрешение.
Тя различи няколко снежинки в разрошената му коса. Не беше сигурна дали забеляза на лицето му реална тревога, или само си въобразява, защото очакваше да види такова изражение. По-рано, когато му се обади, не спомена, че е спешно, но знаеше, че гласът ѝ звучи уплашено и нетърпеливо. Луната се извисяваше зад него и макар тя да не виждаше лицето му, беше сигурна, че той я гледа напрегнато и чака с трепет да чуе причината за тази неочаквана среща.
Чуваше дишането му, дори ѝ се стори, че чува тупкането на сърцето му. Но това бе невъзможно. Навярно нейното сърце — собственият ѝ пулс, отчаяно кънтеше в ушите ѝ.
Беше подготвила онова, което искаше да му каже, репетирала го бе сто пъти по-рано вечерта, но сега, на това зловещо място, гласът ѝ изневери.
— Какво? — попита той. — Какво има?
Гласът му бе рязък — досега не го беше чувала такъв.
Тя прехапа устни, пое си плахо въздух и изрече думите с едва доловим шепот.
Момчето си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.
Тя се запита дали я е чул — почти се надяваше да не е.
Един облак бавно започна да закрива луната.
След малко… или много (тя съвсем изгуби чувство за време) той пак запали мотоциклета, рязко даде газ и с бясна скорост се понесе по заледеното езеро. Ревът на двигателя разцепи мразовития въздух. Хромираният ауспух, лъщящ на лунната светлина, бе единственото, което се виждаше в мрака.
Изведнъж в далечината, насред езерото, затихващото бръмчене на мотора бе заглушено от ужасяващ трясък; после втори, трети — пропукването на леда под тежката машина звучеше като бърза поредица от изстрели. Чу се смразяващ кръвта плисък… съскане от потъването на нагорещения мотор… и накрая — тишина.
Облакът бе заличил всяка следа от луната.
Настъпи пълен мрак. Абсолютна тишина. Нямаше светлина. Нямаше мисъл. Нямаше надежда. Нямаше чувство.
Внезапно — писък. Издигна се като пробуждащ се за живот звяр, неспиращ.
Миг по-късно тя осъзна, че писъкът се изтръгна от нейните гърди.
1.
Поведението на бодливото свинче изглеждаше нелогично.
Имаше нещо дълбоко смущаващо в безцелното му движение — смущаващо поне за Дейв Гърни.
В тази мразовита декемврийска утрин той седеше при големия прозорец на хола и зяпаше редицата голи дървета в северния край на старото пасище. Вниманието му беше съсредоточено върху едно конкретно дърво. Едно необичайно дебело бодливо свинче сновеше напред-назад върху един от долните клони — бавно, без да спира, привидно безцелно.
— Кои ще вземеш? — попита Мадлин, застанала на входа на хола.
В едната си ръка държеше чифт снегоходки традиционна изработка, от сурова кожа и дърво, а в другата — съвременен модел от метал и пластмаса. Късата ѝ тъмна коса имаше онзи хаотичен вид, който придобиваше, когато тя решеше да тършува в ниското таванско помещение или в килера.
— По-късно ще реша.
Планираха неколкодневна екскурзия в една планинска хижа в Грийн Маунтинс, щата Вермонт, където мислеха да правят преходи със снегоходки и ски. В масива Катскил, където живееха, тази година още не беше навалял сняг, а Мадлин обожаваше зимните спортове.
Тя кимна към прозореца:
— Още ли зяпаш нашия малък гостенин?
На Дейв му хрумнаха няколко възможни отговора. Реши да не споделя приликата, която намираше между бодливото свинче и един флегматичен, полуизкуфял гангстер, когото бе познавал в Ню Йорк. Три години след пенсионирането му от полицията двамата с Мадлин бяха достигнали един вид негласно споразумение. Въпреки че вече не разследваше убийства, каквото бе правил в продължение на повече от двайсет години, той нямаше намерение да се превърне в каращ колело и каяк любител на природата, какъвто жена му би искала да има за съпруг. Всеки от двамата направи някакви отстъпки. От негова страна той се съгласи да престане да споделя асоциациите, които сегашните му изживявания в планините на щата Ню Йорк му навяваха с минали криминални разследвания. От нейна, тя прие да се откаже от опитите да го превърне в нещо, което той не е. Всичко това, разбира се, водеше от време на време до такива неловки мълчания.