Гърни вдигна екрана и той светна. Имаше двайсетина папки и още десетки иконки за документи — фото- и видеофайлове, наименувани с букви и цифри.
Преди да отвори някой от тях, Гърни взе другите два лаптопа и ги включи. На мониторите се появиха прозорци, искащи потребителско име и парола. След като не въведе нищо в рамките на няколко секунди, двата компютъра се изключиха. При повторния опит да ги стартира, повече не се включиха.
Това ниво на защита изглеждаше изключително, меко казано.
Гърни се върна при първия лаптоп. Запита се дали този е по-достъпен от другите два, защото данните на него не са важни или защото Ландън толкова е бързал да излезе, че не го е изключил правилно. Надяваше се да е второто.
Започна да отваря файловете. Първите девет бяха въздушни снимки на селски пътища. На всяка от тях се виждаха от един до три автомобила. Гърни се вгледа по-внимателно и установи, че има една обща черта между всичките. Присъствието на неговото субару.
Следващите шест снимки показваха субаруто на различни места в имението: на излизане изпод навеса, по крайбрежния път към бунгалото, спряно пред бунгалото, на връщане от бунгалото.
Тъкмо се канеше да отвори следващия файл, когато датата на една от папките привлече вниманието му. Беше от днешния ден. Отвори я и вътре имаше аудиофайл. Гърни го отвори и пусна записа. Веднага позна своя глас и гласа на Стекъл — разговора, който бяха водили в апартамента. Признанията на Стекъл. Разказа му за „Брайтуотър“. Връзката му с Уензъл, Пардоза и Балзак.
Гърни се върна към другите файлове на екрана и продължи да ги отваря. Имаше въздушни видеозаписи от езерото Грейсън — как двамата с Мадлин излизат от субаруто, стоят пред порутената къща, после на брега на езерото.
Следващото видео беше заснето от перспективата на бързо движеща се играеща камера — запис как Мадлин се обръща и хуква да бяга уплашено навътре по замръзналото Вълче езеро. На един кратък кадър видя себе си, с насочен към камерата пистолет.
Накрая отвори папка, съдържаща серия от обработени с фотошоп снимки на млад мъж с дяволита усмивка и белег на едната вежда, облечен с кожено яке. Първата изглеждаше като взета от училищен дневник, но след редица трансформации серията завършваше с нещо, поразително приличащо на подут труп.
Гърни стисна гневно зъби при вида на това доказателство.
Доказателство, че Норис Ландън стои зад високотехнологичното наблюдение. Доказателство, че Норис Ландън е бил този, който накара Мадлин да страда. На Гърни му се прииска да можеше да го съживи, за да изпита удоволствието да го убие отново.
И този път лично да държи брадвата.
Бързо обаче се отърси от тази първична реакция към стореното от Ландън и си наложи да мисли трезво — по-сложен мисловен процес от всеки друг път в живота му. Запита се каква е ролята на Ландън в тази игра.
Каква бе връзката му с другите играчи? Със Стекъл? С Фентън? С Хамънд? С четиримата мъртви мъже?
Каква, в крайна сметка, беше играта, в която всички участваха?
Преди да търси тези отговори обаче, в съзнанието му възникна един друг, по-спешен въпрос: Каква, по дяволите, беше тази воня?
Гърни бавно обиколи стаята и клаустрофобията, която бе изпитал още с пристигането си в хотела, се усили още повече.
Една причина бе физическата изолираност на мястото, оградено от всички страни с планински хребети, непредсказуемото време, ограничените човешки контакти, бледата светлина и тъмните коридори. Това чувство се усилваше от факта, че се намираше в почти еднакъв на досегашния му апартамент, но със забележимо по-малки размери. Усещането бе не като от друго помещение, а сякаш това, в което се е намирал, се е стеснило.
Все още не можеше да установи източника на миризмата. Изглеждаше, сякаш е навсякъде. Гърни провери гардероба, чекмеджетата на бюрото, леглото, дивана, барчето, банята, душкабината — дори пода, стените и прозорците.
По време на третата обиколка на апартамента погледна под леглото, под креслата, под дивана, под масичката, под килимите.
След като не успя да намери източника, съсредоточи вниманието си върху естеството на вонята. Беше на вкиснало, на леко разложение… и смътно позната. Като дума, за която не можеш да се сетиш и най-вероятно ще ти дойде в момента, когато престанеш да се опитваш да си я спомниш. За да се разсее, седна на дивана пред лаптопите на Ландън и отново прегледа достъпните снимки и видеа.