Този бе няколко страници по-дълъг от първия. Имаше също препратка към видео — предпочитан вариант за Гърни. Изражението на лицата и тонът на гласовете на хората бяха много по-информативни от думите им на хартия. Той пусна лаптопа си и отвори сайта.
Докато чакаше видеото да тръгне, Мадлин влезе в хола по хавлия и с мокра коса.
— Реши ли кой чифт искаш да вземеш?
— Моля?
— Снегоходките.
Той погледна към мястото до вратата, където си спомняше, че ги бе сложила сутринта — кожено-дървените и пластмасовите с метални зъбци отдолу.
— Май по-добре онези със зъбците?
Тя се усмихна сдържано, сякаш криеше мрачни мисли.
— Какво има? — попита той.
Усмивката ѝ стана по-лъчезарна, но все така неубедителна.
— Мислех да сложим лампа на птиците.
— Какво?
— За курника. В този период се стъмва много рано.
— За това ли наистина си мислеше?
— Просто си помислих, че на кокошките ще им се отрази добре.
Гърни знаеше, че жена му се тревожи за друго и че най-добрият подход е да бъде търпелив.
— Трябва само да прокараме кабел и да монтираме фасонка. Можем да повикаме електротехник или пък сам ще го направя.
— Ще бъде добре, ако им стане малко по-светло — заключи тя.
Взе снегоходките и излезе от стаята.
Гърни остана прав до прозореца. Питаше се каква е тази тема, за която жена му не бе готова да говори. Загледа се към дърветата до пасището.
Глухият шум от гласове и тътрене на столове привлече вниманието му към компютъра. Втората пресконференция на полицията започваше.
Мястото на провеждане бе една от онези потискащи конферентни зали, които Гърни до болка познаваше от дългогодишната служба в нюйоркската полиция. Перспективата на записа беше също толкова позната — от една камера, монтирана в задната част на помещението и насочена към хората отпред.
Имаше десетина пластмасови стола и слушателите бяха поравно мъже и жени, ако се съдеше по главите им, гледани отзад. Срещу тях на тесния подиум стоеше набит мъж, а зад него на стената бе закачена празна бяла дъска за писане.
Тялото му беше с яйцевидна форма и много масивно. Носеше стандартна униформа на детектив, минал четирийсетте: тъмен панталон, риза в убити пастелни цветове и сиво спортно сако с един номер по-малко. Тъмната му коса беше сресана право назад и широкото чело, дебелите бузи и строгите устни му придаваха удивителна прилика с Джими Хофа на някои стари снимки.
Погледна часовника си и отвори папката пред себе си.
— Така, да започваме. Аз съм старши следовател Гилбърт Фентън от Бюрото за криминални разследвания. През последните няколко дни бяха направени някои важни разкрития за смъртта на Итън Гол. Това е официално изявление.
Замълча, за да обърне една страница в папката и един от репортерите използва момента, за да попита:
— Използвахте думата „смърт“. Да не би да намеквате, че не с било самоубийство?
— Не намеквам нищо. Казвам само, че фактите, които вече са ни известни, навеждат на вероятността този смъртен случай да не е „самоубийство“ в нормалния смисъл на думата. Но изчакайте минутка. — Фентън вдигна длан като регулировчик, спиращ движението. — Нека да завърша официалното изявление.
Погледна листата.
— Разследването на смъртта на Гол разкри определени факти. Факта, че наскоро е бил хипнотизиран от доктор Ричард Хамънд… факта, че е сънувал повтарящи се кошмари през седмицата, предшестващата смъртта му… факта, че смъртоносното оръжие, което бе намерено до трупа му, е подобно на оръжието, за което е разказвал, че вижда в кошмара си… и факта, че подробностите от кошмара, които е описал на хартия, изглежда са изиграли роля при отнемането на живота му. Тези факти сами по себе си са достатъчни, за да оправдаят провеждането на по-пълно разследване. Но сега стана ясно, че случаят е дори по-сложен.
Обърна страницата, прочисти гърлото си и продължи:
— Научихме, че три други лица са сложили край на живота си по същия начин като Итън Гол и при сходни съпътстващи обстоятелства. И тримата са били хипнотизирани от Ричард Хамънд, страдали са от мъчителни кошмари и са се самоубили по начин, напомнящ съдържанието на въпросните кошмари.
Затвори папката и се обърна към слушателите си:
— Сега съм готов да отговарям на въпросите ви.
Няколко души заговориха едновременно. Фентън отново вдигна ръка:
— Един по един, моля. Вие там, на първия ред.
— В какво обвинявате доктор Хамънд? — попита една жена.
— Още нямаме обвинения. Очакваме съдействие от страна на доктор Хамънд.