Пътуването през Катскил до Мидълтаун му беше познато и мина гладко. Големият паркинг на „По средата на пътя“ също му бе познат. С Мадлин се бяха отбивали много пъти на кафе през годината, докато търсеха къща в района.
В салона бяха заети по-малко от една трета от масите и докато Гърни оглеждаше, към него се приближи сервитьорка с меню в ръка и прекалено много червило по устните.
— Мисля, че видях човека, с когото имам среща — каза той.
На един от четирите стола около една ъглова маса седеше мъж с надут вид.
Жената сви рамене, даде му менюто и се отдалечи.
Още преди Гърни да стигне до масата, другият мъж се изправи. Беше доста висок, над метър и осемдесет. Веднага протегна ръка и стисна енергично тази на Гърни. С другата показа айпада си.
— Проведох малко проучване, детективе — каза, като се усмихна лукаво, показвайки зъби с множество коронки. — И трябва да призная, че съм силно впечатлен.
На таблета Гърни успя да мерне своя стара снимка и думата „суперченге“ — гръмкото заглавие на една статия в списание „Ню Йорк“, излязла преди няколко години и описваща поредицата от арести и осъдителни присъди, която според някои статистики го правеше най-успешния детектив, разследващ убийства, в историята на Нюйоркското полицейско управление.
Навремето статията го накара да се почувства неловко, но от време на време му носеше полза. Сега можеше да е един от тези моменти.
Свещеникът вероятно бе около шейсетте, но полагаше всички усилия да изглежда на четирийсет.
— За мен е голяма чест да се запозная с вас, детектив Гърни. Заповядайте, седнете.
Седнаха един срещу друг. Сервитьорката с отегчената усмивка се приближи.
— Готови ли сте да поръчате, господа? Или да изчакам?
— Може би да почакате още малко, докато се запозная с този забележителен мъж. После ще изберем. Съгласен ли сте, Дейвид? Ако позволите да се обръщам на малко име.
— Няма проблем.
Кокс носеше тъмносин анцуг и „Ролекс“ от неръждаема стомана — модел, който Гърни бе видял да се продава някъде за 12 000 долара. Кожата на свещеника бе с жълтеникав тен, неестествено изпъната и без нито една бръчка; косата му — неестествено кестенява и без нито един бял косъм. Гърбавият нос като клюн на граблива птица и очите с хладен блясък бяха в силен контраст с широката усмивка.
След като сервитьорката се отдалечи, той се наведе към Гърни:
— Благодарен съм на Господ за тази възможност да обменим мисли относно този случай, за който вярвам, че е проявление на невъобразимо зло. Мога ли да попитам докъде се простира вашето разбиране по случая?
— Ами, преподобни Кокс, както…
— Моля ви, Дейвид, без официалности. Наричайте ме Боуман.
— Добре, Боуман. Доколкото съм запознат, проблемът с изясняването на случая е в това, че той попада в различни юрисдикции заради различните места, на които са открити самоубилите се мъже. Гилбърт Фентън в района Адирондак на щата Ню Йорк изглежда има най-широк поглед върху разследването.
Гърни наблюдаваше изражението на пастора за реакция, която да му подскаже как да спечели благоразположението му. Реши да смени изразните средства:
— Но повече ме интересува пръстът на злото, присъствието на определени необясними сили.
— Точно така!
— Кошмарите например.
— Точно така!
— Това е тема, Боуман, по която бих искал да чуя професионалното ви мнение. Поради разпокъсания начин на водене на разследването, аз знам за кошмарите, но не и тяхното съдържание. Обменът на информация между отделните полицейски служби е проблем, по който има още много да работим.
Кокс се ококори смаяно:
— Ама кошмарът е отговорът на всичко! Казах им го от самото начало. Казах им, че кошмарът е разковничето! Те имат очи, но не искат да видят!
— Можете да обясните на мен.
— Разбира се.
Свещеникът пак се облегна назад и продължи да говори разпалено. Безупречните му зъби и хирургически опънатата кожа на лицето му придаваха не много човешки вид.
— Чували ли сте, Дейвид, за явлението, когато хората, чули веднъж някаква мелодия, след това са в състояние да я изсвирят с точност нота по нота? Е, аз имам подобна способност по отношение на думите, особено ако са свързани с Божието или човешкото слово. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Не съм много сигурен.
Кокс се наведе напред и змийските му очи се втренчиха в Гърни.
— Всичко свързано с Бога или дявола се запечатва в паметта ми — нота по нота. Приемам това като дарба. Затова, когато ви казвам, че ще ви повторя разказа на Кристъфър Уензъл за кошмара му, това означава, че ще чуете неговата точна версия. Нота по нота. Дума по дума.