— Движи се по границата на възможното. Четох резюме на една негова статия, която е представил на среща на Американската психиатрична асоциация, за заличаването на границата между невропсихология и мотивационна хипнотерапия. Твърди, че интензивната хипнотерапия може да формира нови невронни пътища и така да отключва ново поведение, което преди това е било трудно или невъзможно.
Гърни не каза нищо. Изчака Ребека сама да усети противоречието между това, което току-що каза, и предишното си твърдение за границите на хипнотерапията.
— Обаче не ме разбирай погрешно побърза да добави тя. — Няма доказателства, че дори най-интензивната хипнотерапия е в състояние да промени желанието да живееш в желание да умреш. И между другото, има един цял друг аспект на въпроса какво хората са способни или не да направят.
Гърни отново изчака, без да каже нищо.
— Аспектът на характера. От това, което съм видяла и чула за Хамънд, не прилича на човек, който ще тръгне да подтиква хората към самоубийство. Той е вундеркинд, невротик, може би нещо като побъркан гений. Но чудовище? Не.
— Като каза „чудовище“… получи ли имейла ми?
— Не, ако си го изпратил през последния час. Бях заета и не съм си проверявала пощата. Защо?
— Преди малко говорих с един флоридски пастор, който е уверен, че Хамънд е чудовище. Изпратих ти записа на разговора ни.
— Звучи забавно. Обаче не мога да го чуя в момента. Имам клиент, който чака. Но ще го чуя по-късно и ще ти се обадя. Става ли?
Колебливият ѝ тон подсказваше, че иска да каже още нещо. Гърни отново изчака.
— Знаеш ли — добави Ребека, — само теоретично… ако някой измисли как да го прави…
— Да измисли как да кара хората да се самоубиват?
— Да. Ако някой… ако някой наистина може…
Мисълта за възможните последствия я остави без думи.
Гърни остана загледан в язовира. Колкото повече мислеше за недовършената мисъл на Ребека Холдънфийлд, толкова повече се убеждаваше, че е доловил нотка на страх в гласа ѝ.
Погледна часовника на таблото. Беше 15.23. В тази сенчеста планинска долина през декември, близо до най-късия ден в годината, нощта почти бе настъпила.
Гърни разсеяно си спомни серия от образи. Образи, едновременно познати и обезпокояващи. Познати, защото от време на време го спохождаха — вече десетина пъти може би, винаги неочаквано — откакто бе сънувал онзи сън, в който за първи път се бяха появили, наскоро след като с Мадлин се заселиха в Западен Катскил и научиха за опразването и наводняването на няколко села за построяването на язовира.
Местните жители бяха принудени да напуснат домовете си, отчуждени заради нуждата на Ню Йорк от вода. Всички къщи и плевни, църквите, училищата и магазините бяха изгорени, после овъглените греди и каменни основи — изравнени с булдозери, а всички мъртъвци — ексхумирани от гробищата. Сякаш долината никога не е била населена, сякаш общността, съществувала близо век тук, никога не я е имало. Сега големият язовир бе главният обитател на долината; на дъното му останките от човешки жилища отдавна бяха покрити с тиня.
Тези сухи факти обаче, въпреки че бяха станали причина за появата им, не бяха цялата същност на тези повтарящи се във въображението му сцени. Представяше си как стои в мрачните, синьо-зелени, мъртвешки тихи дълбини на язовира. Навсякъде около него имаше изоставени домове с избити врати и прозорци. Непокътнат сред наводнените селски къщи се издигаше жилищният блок в Бронкс, където бе прекарал детството си. Той също беше призрачно пуст с прозорци — просто едни правоъгълни дупки в мрачната тухлена фасада. През тези отвори влизаха и излизаха същества, подобни на змиорки. Вътре в мрака дебнеха морски змии. Бавно ледено течение, преминаващо над самото тинесто дъно, теглеше краката му към заплашително стърчащата сграда и зловещото ѝ съдържание.
Образите бяха толкова реалистични, че Гърни направи гримаса на погнуса. Той тръсна глава, пое си дълбоко въздух, запали колата и пак излезе на шосето. Потегли към къщи, решен никога повече да не се фиксира върху този сън.
В продължение на десетина километра възвишенията и долчинките между язовира и Уолнът Кросинг създаваха комуникационна дупка. Но когато зави по тесния път към къщата си, Гърни влезе в обхвата на местната предавателна антена и телефонът му иззвъня.
Беше Джейн Хамънд.
— Чухте ли? — Гласът ѝ трепереше от гняв.
— Какво да чуя?
— За последната пресконференция на Фентън.
— Какво се е случило?
— Той още повече влошава нещата.