— Чух го. А сега Фентън твърди, че и другите самоубийци са сънували същото.
— Здравей, Ребека. Дейв Гърни. В момента ще е трудно да се видим. Утре рано сутринта заминавам за „Вълчето езеро“ в Адирондакс, за да говоря с Хамънд, ако успея. После заминаваме за Северен Вермонт за снежни преходи и други подобни. Ще се върна най-рано след пет-шест дни. Много ми е интересно обаче да чуя мнението ти за съня. Между другото, следователят от Криминалното бюро току-що добави един невъзможен обрат по въпроса за сънищата на последната си пресконференция. Потърси в интернет последната информация и ми се обади, когато можеш. Благодаря.
— И това твърдение ти идва в повече?
— Такава камара лайна на всеки ще му дойде в повече.
— Ако тръгнем да разсъждаваме в тази посока, Джак, трябва да приемем, че или Фентън лъже със знанието и одобрението на цялото виеше ръководство на Криминалното бюро като част от някакъв грандиозен конспиративен план, или тези хора наистина са сънували един и същи кошмар, който ги е подтикнал към убийство.
— Нали не мислиш, че е възможно?
— Нищо, което съм чул досега за този случай, не ми звучи възможно.
— Какво ще правим сега?
— Трябва да потърсим възможни връзки. Места, където пътищата на четирите жертви може да са се пресекли. Освен това всички предишни контакти, които може да са имали с Ричард Хамънд. Или с Джейн Хамънд. Или с Пейтън Гол, за когото Джейн спомена, че е на около двайсет и пет, точно като самоубийците. Може да няма значение, но може да е важно.
— Голямо ровене ще падне. Веднага започвам.
След като затвори, Гърни остана няколко минути загледан през прозореца — докато сгъстяващият се мрак му напомни за Мадлин. Помисли си, че трябва да излезе да я потърси, преди съвсем да се е стъмнило. Но откъде да започне? Тя нямаше навик да…
— Бях при езерцето.
Гласът ѝ го накара да подскочи, толкова тихо беше влязла в къщата и се бе показала на вратата на хола. В миналото тази нейна поява като че ли в отговор на мислите му щеше да го разтревожи, но сега беше свикнал с това явление.
— При езерцето ли? Не е ли прекалено студено за такива разходки?
— Не. Чистият въздух ми дойде добре. Видя ли ястреба?
— Мислиш ли, че трябва да направим нещо в тази връзка?
— Друго, освен да му се възхищаваме ли?
Гърни сви рамене и двамата се умълчаха. Мадлин първа заговори:
— Ще отидеш ли да се видите?
Очевидно говореше за Ребека, беше чула съобщението. Въпросът, зададен със съвсем небрежен тон, го накара да настръхне.
— Не виждам как ще стане. Поне не преди да се върнем от Вермонт, пък дори и тогава…
— Тя ще намери как.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да признаеш, че тя проявява интерес към теб.
— Ребека има интерес да развива кариерата си и да запази всички познанства, които някой ден могат да ѝ бъдат полезни.
Тази полуистина предизвика ново мълчание, което този път Гърни наруши първи:
— Нещо не е наред ли?
— Какво да не е наред?
— Откакто дойдоха Джак и Джейн, сякаш си на друг свят.
— Извинявай. Умът ми е зает с прекалено много неща.
Тя се обърна и отиде в кухнята.
Вечерята беше кратка и се състоеше от варени картофи, грах на микровълнова, риба и само откъслечни разговори. Докато раздигаха масата, Гърни попита:
— Каза ли на Сара, че утре рано заминаваме?
— Не.
— Ще ѝ кажеш ли?
— Да.
— Ако отворим кокошарника и пуснем кокошките сутринта, някой трябва да ги затвори вечерта.
— Прав си. Ще ѝ се обадя.
Отново настъпи продължителна тишина. Мадлин изми чиниите, приборите, тигана от рибата, тенджерата от картофите и подреди всичко на Стойката за сушене. От години бе запазила този ритуал пред мивката само за себе си.
Второстепенната роля на Гърни бе да седи и да гледа.
Когато свърши, Мадлин избърса ръцете си, но вместо да вземе някоя книга и да седне както обикновено на креслото до печката на дърва в дъното на стаята, тя остана пред умивалника, втренчена в някаква въображаема картина.
— Мади, какво, по дяволите, става?
Още докато задаваше този въпрос, подтикнат повече от раздразнение, отколкото от загриженост, Гърни осъзна, че допуска грешка.
— Казах ти. Просто много неща са ми се струпали на ума. В колко трябва да тръгнем утре?
— Сутринта ли? В осем? Осем и половина? Добре ли е?
— Предполагам. Събра ли си багажа?
— Няма да вземам много неща.
Тя се вгледа в лицето му за няколко секунди, после изгаси лампата над умивалника и излезе от кухнята през коридорчето, водещо към спалнята им.