Попита Мадлин дали иска кафе. Или нещо за хапване?
— Искам само да сляза от колата, да си опъна краката и да глътна чист въздух.
Гърни пресече улицата сам, влезе в закусвалнята и установи, че етикетът не отговаря на съдържанието.
„Вкусните хапки“ бяха в хладилен шкаф, осветен от слаба крушка, и напомняха за мизерните му закуски от детските му години в Бронкс: евтин салам, варена шунка и американски кашкавал с гаден оранжев цвят, наред с табли варени картофи С майонеза и салата с макарони. „Кафенето“ се състоеше от две Постлани с мушама маси, всяка с четири сгъваеми столчета наоколо.
На едната маса седяха две сбръчкани бабички, наведени мълчаливо една срещу друга, сякаш са водили разговор и някой е натиснал копчето за пауза.
Имаше малка еспресо машина, която не даваше признаци на живот. Някъде от подземието се чуваше постоянно тракане на Тръби и свистене. Една флуоресцентна лампа на тавана бръмчеше.
Едната бабичка погледна Гърни:
— Знаете ли какво искате?
— Имате ли обикновено кафе?
— Кафе имаме. Не знам колко е обикновено. Искате ли нещо в него?
— Не, предпочитам да е чисто.
— Един момент.
Тя бавно се изправи, отиде зад хладилния шкаф и се скри от поглед.
След няколко минути се показа пак и постави върху плота изпускаща пара пластмасова чашка.
— Долар за кафето, осем цента за губернатора, който не струва и толкова. Глупакът прокара закон за защита на вълците в парка. Вълци! Представяте ли си каква глупост? Паркът е за семейства, деца. Глупак с глупак! Искате ли капаче за чашата?
Гърни каза, че не иска, остави долар и петдесет на плота, благодари и си излезе.
Забеляза Мадлин на около две пресечки по главната улица, идваше към него. Той отпи две глътки от кафето, за да не се разплиска, и тръгна срещу нея. Докато отиваха към колата си, от една двуетажна офис сграда на десетина метра от тях излезе млада двойка. Жената държеше бебе, увито в одеяло. Мъжът обиколи от лявата страна на кола, спряна пред сградата, но изведнъж спря. Погледна над тавана на колата към жената. Тръгна пак към нея с несигурни крачки.
Гърни се приближи достатъчно, за да види лицето на жената — устните ѝ бяха стиснати в гримаса на ужасно отчаяние, по бузите ѝ течаха сълзи. Мъжът спря пред нея, погледна я с изражение на пълна безпомощност, после я прегърна заедно с детето.
Гърни и Мадлин забелязаха табелата над вратата на сградата и в този момент и двамата бяха осенени от ужасяващо прозрение. Пишеше имената на трима лекари, специалисти по педиатрия.
— О, боже… — Думите излязоха от устата на Мадлин като тих стон.
Гърни първи бе готов да се обяви за инвалид по отношение на съчувствието към другите хора; чуждото нещастие не го трогваше. Но понякога, като сега, съвсем ненадейно го заливаше такова всеобхващащо чувство на състрадание, че очите му се напълваха със сълзи и буквално болка пронизваше сърцето му.
Той хвана Мадлин за ръката и двамата мълчаливо извървяха последните няколко метра до колата си.
12.
На малко повече от километър след селото един крайпътен знак ги информира, че влизат в парка „Адирондак“. На Гърни „парк“ му изглеждаше твърде скромно определение за огромните простори, покрити с гори, езера, тресавища и девствена природа, надвишаващи по площ целия щат Вермонт.
Пейзажът около тях се смени от поредицата бедни земеделски селища в нещо далеч по-диво. Вместо буренясали ливади и разпокъсани горички по върховете на хълмовете, тук властваше тъмен боров лес.
Пътят се катереше стръмно нагоре и не след дълго високите борове отстъпиха място на осакатени ели, принудени сякаш насила да се кланят в знак на подчинение от свирепите зимни ветрове. Дори откритите участъци всяваха отчаяние и страх.
Гърни забеляза, че Мадлин наблюдава зорко всичко наоколо.
— Къде сме? — попита тя.
— В какъв смисъл?
— До какво сме близо?
— Не сме близо до нищо. Предполагам, че сме на стотина километра от Хай Пийкс. Може би на около сто и петдесет от „Вълчето езеро“.
Въздухът бе изпълнен със замръзнала мъгла, толкова фина, че се носеше странично, вместо да пада на земята. През този филтър от микроскопични ледени кристалчета прегърбените дървета и мрачните гранитни стени изглеждаха обвити в сгъстяващ се сумрак.
След още два часа, през които срещнаха само няколко други автомобила, пътуващи все в противоположната посока, джипиесът им обяви, че са достигнали целта. Никъде наоколо обаче не се виждаше хотел. Имаше само черен път, отклоняващ се от главното шосе под прав ъгъл и маркиран със скромен бронзов знак на железен стълб: