„Кучка! Уличница! Изгорете вещицата! МОЯМОЯМОЯМОЯМОЯ! Кръв. Смърт. Отмъщение. Отмъщението е мое, мое, мое“!
Бързо прелисти страниците и се задъха, докато трескаво драскаше думи върху тях. Хартията едва не пламна от тези писания, сътворени не от неговата ръка.
„Те трябва да умрат. Всички трябва да умрат — и аз ще живея отново.“
Когато дойде на себе си, бележникът му бе грижливо затворен, а химикалката — оставена до него. Спокойно отпиваше кафе, гледаше през прозореца и обмисляше плановете си за деня.
Стори му се добра идея да направи дълга разходка, да се пораздвижи на чист въздух. Можеше да събере идеи за описанието на различни части от острова и да разгледа отблизо къщата, където бе живяла Нел след пристигането си. Със сигурност бе крайно време лично да огледа мястото, до което Ремингтън я бе преследвал в онази нощ.
Изгарящ от нетърпение, Хардинг прибра бележника, взе нов, който пъхна заедно с малък репортерски касетофон и камера в джобовете си, и излезе, готов да се залови за работа.
Не си спомняше нищо от написаното, както и кръвожадната ярост, която го бе обзела, докато нахвърляше бележки.
Деветнадесета глава
Жълтата къща край гората бе съвсем тиха. Оголените черни стволове на дърветата хвърляха къси сенки върху земята. Сред тях също цареше тишина. На прозорците имаше тънки дантелени пердета, а стъклата им блестяха от яркото слънце.
Нищо не помръдваше — нито стрък зимна трева или изсъхнало листо. Като че ли всичко бе онемяло, въпреки че морето бе съвсем близо, а селото се намираше точно зад гърба му. Докато стоеше, загледан в къщата до гората, Хардинг имаше чувството, че разглежда снимка, направена от друг човек. Един застинал миг, който му бе подарен поради необясними за него причини.
По гърба му пропълзя хладна тръпка, която разтърси цялото му тяло и го накара да се задъха. Залитна назад, сякаш се бе ударил в стена, но не можа да се обърне и да побегне, както за миг му се бе приискало. Усещането отмина така бързо, както се бе и появило. Просто стоеше край пътя и гледаше една красива къща до зимна гора.
Докато плахо пристъпваше отново напред, реши, че определено трябва да се прегледа, когато се върне на континента. Явно бе подложен на по-голямо напрежение, отколкото предполагаше. Веднага щом подредеше записките за книгата си, най-сетне щеше да замине на почивка. Само за седмица-две, за да добие пресни сили, преди да се залови сериозно с писане.
Ободрен от тази мисъл, продължи към гората. Вече чуваше монотонния пулс на морето, безгрижните викове на чайките и лекия полъх на вятъра сред голите клони.
Поклати глава, навлезе между дърветата и се озърна с типичната подозрителност на заклет градски жител към усамотението сред природата. Не можеше да проумее как е възможно някой да реши да живее на такова място.
Все пак Хелън Ремингтън бе живяла тук. Беше се отказала от богатство, охолен живот, красив дом и положение в обществото — и то за какво? За да готви за непознати, да живее на скалисто парче земя и както предполагаше той — да отгледа няколко ревливи отрочета.
Глупава кучка!
Стисна и отпусна ръце, докато вървеше. Мръсният сняг под краката му захрущя и полепна по обувките му. Той ускори крачката си и продължи почти тичешком, въпреки че земята бе хлъзгава от снега. От устата му излизаше пара.
Неблагодарна уличница!
Трябваше да бъде наказана. Да страда. И тя, и всички останали трябваше да си платят, щяха да си платят за всичко, което бяха сторили. Те щяха да умрат! Ако дръзнеха да се надигнат срещу силата му и да оспорят правата му, смъртта им щеше да бъде мъчителна.
Върху заснежената земя се открои кръг, от който пулсираше нежно бяло сияние. Хардинг оголи зъби и издаде гневно гърлено ръмжене. Втурна се напред… и бе отблъснат. От кръга се надигна светлина — тънък, искрящо златист воал. Обзет от ярост, много пъти се опита да проникне през него. Белият огън опари кожата му и от дрехите му излезе дим.
Докато гневът го разяждаше, това, което се таеше в тялото на Джонатан К. Хардинг, се хвърли на земята, стенейки и проклинайки тази светлина.
Нел изпълни две поръчки за специалитета на деня за обяд. Тананикаше си, докато работеше, и нехайно нахвърляше идеи за менюто за сватбата, на която трябваше да достави храна в края на месеца.
Бизнесът вървеше добре. Фирма „Три сестри“ бе намерила своето място и дори през месеците на зимен застой имаше завидна клиентела. Но не бе толкова заета, че да не отдели време да поработи върху едно предложение за Миа. И кръжокът по готварство в кафе — книжарницата, и разширеното меню бяха осъществими идеи. Веднага щом обмислеше подробностите, щеше да ги обсъди с Миа — като бизнес дама с бизнес дама.