— Чакам.
— Не, не е толкова просто.
— Е, добре — подготвям се. — Миа вдигна чашата си с вино и отпи глътка. — Каквото и да ни очаква.
— Видя ли го? Това, което ще ни сполети?
— Не съвсем ясно. Само някаква зла сила. Нещо, свързано с кръв и отмъщение, което копнее за източника си и се храни от нашите слабости.
— Тогава няма да проявяваме слабост.
— Подценило ни е — продължи Миа. — Трябва да внимаваме и ние да не го подценим. Злото не признава правила и не знае какво е почтеност и справедливост. Но притежава разум. Може да приеме маската на нещо желано.
— Вече сме заедно — ние трите. Аз имам Зак, а Рипли — Мак. Жалко, че…
— Не ме съжалявай. Имам всичко, от което се нуждая.
— Миа… — Докато се опитваше да намери подходящи думи, Нел извади солницата. — Дори ако… когато преодолеем това, което се задава, остава още една стъпка. Твоята.
— Нима мислиш, че бих се хвърлила от скалите? — Миа успя да се успокои достатъчно, за да се засмее. — Обещавам ти, че няма да го направя. Твърде много обичам живота.
„Има и други начини човек да се хвърли в бездна“, помисли си Нел. Понечи да го изрече, но замълча. Засега имаха достатъчно грижи.
„Какво им става?“ Рипли слушаше разговорите на масата, отрупана със старателно подредени апетитни ястия. Всички бъбреха съвсем спокойно на незначителни теми и разменяха реплики от рода на: „Подай ми солта.“ Господи!
Сякаш нещо тлееше в нея и всеки момент щеше да се разгори. А останалите разговаряха и се хранеха, като че ли бе най-обикновена вечер.
Част от нея знаеше, че се държат така само за да се разсеят и да използват оставащото време, за да съберат нови сили. Но непоклатимото спокойствие на Нел и хладното очакване на Миа я караха да чувства, че търпението и се изчерпва. Брат й си сипа още една порция спагети, сякаш бе забравил, че най-важните неща в живота му са застрашени.
А Мак…
„Наблюдава, осмисля и анализира — помисли си тя с раздразнение, което не можа да потисне. — Учен до последно.“
Долавяше някакъв глад, който не можеше да бъде заситен с вкусната, домашно приготвена храна. Нима не го усещаха? Това невидимо зло искаше кръв, смърт и страдание. Копнееше да причинява скръб. Опитваше се да впие нокти в нея.
— По дяволите! — Рипли побутна чинията си и разговорите внезапно секнаха. — Просто си седим тук и ядем макарони. Да не би да сме на някакъв скапан купон?
— Има много начини човек да се подготви за наближаваща опасност — заговори Мак и докосна рамото й.
Изпита желание да отблъсне ръката му и се ядоса на себе си заради това.
— Опасност? Предстои ни истинска битка.
— Има много начини за подготовка — подзе отново той. — Например да се съберем на вечеря. Символ на живота и единството…
— Нямаме време за символи. Трябва да действаме!
— Гневът само го подхранва — намеси се Миа.
— Тогава трябва вече да е преяло до пръсване! — сопна се Рипли и стана. — Защото наистина съм вбесена.
— Омраза, гняв и жажда за насилие. — Миа вдигна чашата към устните си. — Всички тези отрицателни емоции го зареждат със сила и отнемат от твоята.
— Не ми казвай какво да чувствам.
— Нима бих могла? Искаш това, което винаги си искала — ясен отговор. Когато не го получиш, удряш с юмруци или обръщаш гръб.
— Недейте — промълви Нел с умоляващ тон. — Точно сега не бива да се караме.
— Права си. Нека запазим мира. — Рипли долови язвителната нотка в собствения си глас и макар и да се засрами, не можа да я смекчи. — Какво ще кажете да пийнем кафе и да хапнем сладкиш?
— Достатъчно, Рип!
— Не е достатъчно. — Изнервена до крайност, тя рязко се обърна към Зак. — Няма да престана, докато не свършим с това веднъж завинаги. Този път ще бъде нещо по-страшно от нож, опрян до гърлото й, вече изцапан с твоята кръв. Няма да загубя всичко, което обичам. Няма просто да седя тук и да чакам злото да ни връхлети.
— По този въпрос сме съгласни. — Миа остави чашата си. — Няма да загубим. Кавгите вредят на храносмилането, така че да престанем с тях и да се залавяме за работа. — Стана и започна да разчиства масата. — Нел ще се почувства по-добре — каза тя, преди Рипли да подхвърли някоя злобна реплика, — ако къщата й е приведена в ред.
— Добре. — Рипли грабна чинията си. — Да разтребим. — Влезе в кухнята и се потруди, вместо просто да остави чинията в мивката. Какво самообладание! Каква удивителна сдържаност! Господи! Искаше й се да крещи.
Мак тихо се промъкна зад нея, сам. Остави чиниите си на плота, накара я да се обърне и сложи ръце на скованите й от напрежение рамене.