— Разбира се — увери я той с любезен тон. — Всичко, което пожелаеш, може да бъде твое. Само ми дай същността си.
Рипли задържа главата си наведена, докато се изправяше бавно, сякаш с голямо усилие. После изведнъж рязко я вдигна и изцяло насочи съзнанието си срещу него. Цялата ярост, събрана в нея. За един благодатен миг забеляза изумление, изписано на лицето му. След това тялото му политна назад, тласнато от гнева й.
Пясъкът, върху който падна, стана черен като пепел.
— Ще те пратя в ада! — закани се тя.
Последва ослепителна светлина и във въздуха се изви вихрушка. Рипли постъпваше така, както диктуваше инстинктът й: отскачаше, защитаваше се и нападаше.
Долови болка — остра и зашеметяваща — и я използва като оръжие.
— Ти и твоите хора ще страдате — заплаши я той. — Ще има агония, а после ще настъпи празнота, която е по-лоша от агония. Всички, които обичаш, ще престанат да съществуват.
— Не можеш да достигнеш до хората, които обичам, без да минеш през мен.
— Нима?
Чуваше учестеното му, измъчено дишане. „Уморява се“, помисли си тя със злорадство. Щеше да го победи. Но когато събра сили, за да сложи край на всичко, той притисна ръцете си една към друга и ги повдигна. В мрачното небе проблесна ужасяваща светкавица и в ръцете му се появи лъскав меч. Разсече въздуха веднъж, и още веднъж. Лицето му имаше тържествуващ израз, когато се приближи към нея.
Тя призова Земя и усети как брегът се разтърси под краката й. Люси се втурна да я защити и в мига, когато Рипли извика, острието се заби.
— Всичко, което обичаш — каза той, докато тялото на кучето лежеше неподвижно на земята, — ще умре тази нощ.
— Само заради това… — Тя вдигна ръце нагоре и усети прилив на сила. — … ще те убия.
В ръцете й се озова познатият меч. Усети тежестта му, сниши го и при удара на острие в острие се чу съдбовен звън.
Този път Рипли призова бурята и по пясъка и водната повърхност пробягаха стотици мълнии, които се устремиха към тях и ги обградиха като огнена клетка. Яростта и жаждата за мъст изпълниха цялото й същество.
Омразата й нарастваше бързо и поглъщаше всичко друго.
— Ти уби невинните.
Зъбите му се оголиха в зловеща усмивка:
— Всяка една от тях.
— Ти унищожи сестрите ми.
— Умряха в страдание.
— Ти уби мъжа, когото обичах.
— Тогава и сега.
Жаждата за кръвта му изгаряше гърлото й и я изпълваше с невероятна сила. Блъсна го към огнените решетки.
Смътно чу някого да я вика — в съзнанието и в ушите си. Заглуши го и продължи да стоварва и да забива острието с все по-голяма сила.
Не желаеше нищо така горещо, както да прониже сърцето му и да почувства силата, с която би я изпълнил този убийствен удар.
С всеки миг този копнеж се усилваше. „Близо съм — мислеше си тя, — все по-близо.“ Усети вкуса на това, към което се стремеше — мрачен, горчив и изкушаващ.
Когато мечът се изплъзна от ръката му и той падна в краката й, Рипли почувства тръпка — като при секс. Хвана здраво своя меч с две ръце и енергично го вдигна над главата си.
— Рипли.
Гласът на Мак прозвуча така тихо сред яростния рев, който се надигаше в нея, че едва го чу. Но ръцете й затрепериха.
— Той иска това. Не му давай каквото иска.
— Искам справедливост — изкрещя тя и вятърът развя заплетените й къдрици.
— Твърде слаба си, за да ме убиеш. — Мъжът, който лежеше в краката й, се обърна по гръб и предизвикателно оголи гърлото си. — Нямаш смелост.
— Остани с мен, Рипли. Погледни ме.
Без да свали меча, извърна глава и погледна през огнената решетка. Видя Мак на сантиметри разстояние.
„Откъде е дошъл? — запита се с недоумение. — Как е стигнал дотук?“ До него стоеше брат й, а от двете им страни бяха Миа и Нел.
Рипли чу учестеното си дишане и усети как по кожата й изби хладна пот. Във вените й все още пулсираше онзи ненаситен копнеж.
— Обичам те. Остани с мен — отново каза Мак. — Спомни си.
— Свали бариерата! — Гласът на Миа бе настойчив. — Ще запалим кръг. Ние сме по-силни.
— Те ще умрат — заплаши я злата сила с лицето на Хардинг. — Ще ги убия бавно и мъчително и ще чуваш стенанията им. Моята или тяхната смърт — избирай!
Откъсна поглед от хората, които обичаше, и застана с лице срещу противника си:
— О, твоята!
В нощта отекнаха хиляди звуци, когато тя стовари меча. В съзнанието й изплуваха безброй образи и през тях видя тържествуващия израз на очите му, злорадството в тях.
След миг всички бяха изумени. Хардинг бе все още жив.
Рипли задържа острието на сантиметър от гърлото му.
— Помогнете ми — прошепна той и кожата му се сгърчи.