— Предполагам.
— Ще ти покажа.
Свали палтото си, хвърли го небрежно настрана, наведе се и започна да рови между кашоните.
„Каква изненада! — помисли си Рипли. — Доктор Свръхестествен има страхотен задник.“
— Виж, този е портативен, може да се носи в ръка. Сам съм го проектирал.
Уредът й напомни за малък Гайгеров брояч, въпреки че не си спомняше да е виждала някога истински.
— Отчита и измерва положителна и отрицателна енергия — продължи той. — Само поставен, реагира на заредените частици във въздуха, в твърди предмети и дори във вода. Все още няма специален за вода, но работя върху конструирането му. При нужда мога да го включа в компютъра си и да регистрирам графично размера и плътността на полето или други съществени данни.
— Аха. — Рипли крадешком погледна лицето му. „Изглежда толкова искрен — помисли си тя, — толкова доволен от своето малко портативно приспособление.“ — Наистина си маниак на тема фина техника.
— Да. — Той включи апарата, за да провери батериите. — Винаги съм се занимавал с електроника и паранормални явления. Открих начин да се отдавам еднакво и на двете си страсти.
— Накъдето те отвее вятърът. — Тя огледа купчините с кашони, пълни с оборудване. — Като че ли си ограбил някоя радиостанция. — Всички тези джаджи струват доста пари, предполагам.
— Мм. — Мак не обърна особено внимание на думите й. Активираният сензор отчиташе слаби, но ясни показания.
— Отпускат ли ви субсидии за тези неща?
— Може би биха отпуснали, но никога не съм имал нужда от това. Аз съм богат маниак.
— Без майтап? Не казвай на Миа, защото ще повиши наема ти. — Обзета от любопитство, Рипли си проправи път между кашоните. Винаги бе харесвала малката къщичка и бе малко ядосана, че няма тя да се нанесе в нея. Но нещо у Макалистър Бук я озадачаваше. — Виж, известна съм с това, че не се меся в чужди работи и не проявявам особен интерес към явленията, с които се занимаваш, но просто ще отбележа, че според мен доста неща не се връзват. Професор по паранормални явления, богат маниак на тема електроника, който ще живее в малка жълта къщичка. Какво всъщност търсиш?
Този път той не се засмя. Лицето му остана спокойно, съсредоточено, почти като при медитация:
— Отговори.
— Какви отговори?
— Всички, които мога да получа. Имаш страхотни очи.
— А?
— Просто забелязах. Чисто зелени. Нито сиви, нито сини, а просто наситенозелени. Красиви са.
Рипли леко наведе глава встрани.
— Нали няма да ме нападнете, доктор Бук?
— Не. — Мак почти се изчерви. — Просто отбелязах — това е. Често ми се случва неволно да изрека това, което е в главата ми. Може би защото прекарвам повече време сам и разсъждавам на глас.
— Точно така. Е, аз трябва да тръгвам.
Мак сложи сензора в джоба си, без да обърне внимание, че не е изключен.
— Благодаря за помощта. Нямах намерение да те обидя преди малко.
— Всичко е наред. — Рипли му подаде ръка за довиждане.
В момента, когато пръстите им се докоснаха, сензорът в джоба му започна силно да пиука.
— Я! Почакай! Задръж така!
Тя се опита да издърпа ръката си, но Мак я стисна изненадващо силно. Със свободната си ръка извади сензора от джоба си.
— Виж това! — В гласа му се долови вълнение. — Никога не съм измервал нещо толкова силно. Почти излиза от скалата.
Започна да мърмори под носа си показанията, като че ли искаше да ги запомни, докато я дърпаше за ръка през стаята.
— Почакай, приятел. Какво си мислиш, че…
— Трябва да запиша тези показания. Колко е часът? Два и двадесет и три и шестнадесет секунди. — Все още развълнуван, прехвърли уреда над съединените им ръце. — Господи! Виж този скок. Не е ли чудесно?
— Пусии ме! Веднага, иначе ще те съборя.
— А? — Мак я погледна в очите и примигна, за да се опомни. Очите, от които се бе възхитил, сега бяха леденостудени. — Извинявай. — Веднага отпусна ръката й и пиукането на сензора започна да отслабва. — Извинявай. Натъкнах се на нов феномен. Ако ми дадеш минута да го регистрирам, после ще го прехвърля на компютъра.
— Нямам време за губене, докато си играеш с твоите джаджи. — Рипли хвърли яростен поглед към сензора. — Мисля, че трябва да провериш дали оборудването ти е наред.
— Не мисля така. — Мак вдигна ръката си, която бе стиснала нейната. — Виж, трепери. А твоята?
— Не знам за какво говориш.
— Десет минути — каза той. — Дай ми десет минути да съединя двата съществени елемента и да опитаме отново. Искам да проверя жизнените ни признаци: пулс, честота на дишане, кръвно налягане, телесна температура, температура на околната среда.