Не би могло да се каже, че е хубава. Ако някой го направеше, по-скоро би го приела като оскърбление. Предпочиташе да се възприема като силна и чувствена. Тип, който би привлякъл мъжете, когато тя имаше настроение за това.
Но от месеци не й се бе случвало — отчасти заради приготовленията за сватбата, плановете за почивката и времето, което бе отделяла да помага на Зак и Нел да преодолеят пречките, за да могат да сключат законен брак. От друга страна, бе принудена да признае, че причината е във вътрешното й безпокойство, стаено от Хелоуин, когато бе отключила неща, които съзнателно бе потискала години наред.
„Беше неизбежно“, помисли си сега. Беше сторила необходимото. И нямаше никакво намерение да го повтори, въпреки дръзките, самодоволни погледи, които й хвърляше Миа.
При мисълта за Миа изведнъж й хрумна нещо. Миа имаше празна къща. Нел я бе наела, а после, когато се бе омъжила за Зак, се бе преместила. Колкото и неприятна да й бе идеята да има вземане-даване с Миа, жълтата къщичка бе отлично разрешение на проблема. Беше малка, уединена, семпла. Рипли реши, че си заслужава да помисли върху това и започна да се изкачва по изтърканите дървени стълби към дома си. Макар и да не бе приятно, решението й се струваше практично. Може би нямаше да бъде излишно през следващите няколко дни да спомене, че търси квартира. Случайно можеше да изникне нещо, което не принадлежи на Миа.
Ободрена от тази възможност, Рипли с подскоци се доизкачи по стълбите и се спря на задната веранда.
Навярно Нел се бе заела вече с печенето на сладкишите и кухнята ухаеше божествено. Беше доволна, че не й се налага да се грижи за закуската си — всяка сутрин тя я чакаше готова — вкусна, превъзходна и безплатна.
Посегна да хване дръжката на вратата и видя Зак и Нел — прилепнали плътно един към друг. „Като бръшлян около дърво“, помисли си Рипли. Не просто стояха прегърнати, а…
— О, боже!
Въздъхна дълбоко, отстъпи назад и подсвирквайки, се върна на верандата, като се стараеше да вдига колкото може повече шум. Така щеше да им даде време да се отдръпнат един от друг или поне се надяваше.
Но това не решаваше другия и проблем. Явно бе неизбежно да си има работа с Миа.
Щеше да се държи непринудено. Ако Миа разбереше колко много иска жълтата къщичка, би могла да откаже да й я даде под наем. Тази жена бе толкова опърничава!
Разбира се, най-лесният начин да уреди сделката бе да помоли Нел за съдействие. Миа имаше слабост към нея. Но да използва нечие посредничество бе под достойнството й. Щеше просто случайно да се отбие в книжарницата, както правеше почти всеки ден, откакто Нел се бе заела да готви и пече сладкиши за кафенето. Така можеше да получи обяд и квартира с един удар.
Премина бързо по главната улица — най-вече защото искаше да уреди въпроса колкото е възможна по-скоро, а и духаше силен вятър, който игриво развяваше дългите й коси, вързани на опашка — обикновено извадена отзад през отвора на шапката й.
Когато стигна до кафе — книжарницата, Рипли се спря и присви устни. Миа бе сменила аранжировката на витрината. Беше сложила малка поставка с покривало, украсено с пискюли, тъмночервено на цвят, а сред привидно безразборно разхвърляните купчини книги се издигаха масивни свещници с дебели свещи. Понеже знаеше, че Миа никога не прави нищо случайно, Рипли трябваше да признае, че цялата атмосфера излъчва домашен уют и едва доловима еротика.
„Навън е студено — сякаш казваше витрината. — Влез и си купи няколко книги, отнеси ги у дома и се усамоти с тях в някое уютно кътче.“
Каквото и да казваше Рипли за Миа — а тя би могла да каже много неща, — тази жена разбираше от работата си.
Влезе вътре и машинално свали шала си. Книгите върху тъмносините полици бяха идеално подредени. Стъклените витрини бяха отрупани с интересни фигурки и антики. В камината се издигаха високи златисти пламъци, а върху едно от дълбоките, заоблени кресла бе преметнат тъмносин плащ.
„Да — помисли си Рипли. — Миа наистина знае какво да прави.“
И това не бе всичко. По другите полици бяха подредени свещи с различна форма и големина. Имаше дълбоки купи, пълни с камъчета и кристали, пъстроцветни кутии с карти „Таро“ и руни.
„Не може да се отрече, че всичко е направено с финес“, помисли си Рипли и се намръщи. Миа не афишираше, че заведението е собственост на магьосница, но все пак не го и криеше. Рипли предполагаше, че този факт привлича интереса и на местните жители, и на туристите и значително допринася за годишните приходи на книжарницата. Но това не бе нейна работа.
Зад големия резбован плот чиновничката на Миа — Лулу, маркира покупките на един клиент, а после побутна надолу очилата си със сребърни рамки и погледна над тях Рипли.